Мнението на лекаря

Ние, членовете на „Анонимни Алкохолици”, вярваме, че за читателя ще бъде интересно да се запознае с медицинската оценка на програмата за възстановяване, описана в тази книга. Несъмнено убедителните дока­за­телства трябва да бъдат представени от медици, които имат наб­людения над страданията на нашите членове и са били свидетели на нашето въз­ста­новяване. Добре известен доктор, главен лекар на водеща в страната клиника за лечение на алкохолизма и наркоманиите, даде на „Анонимни Алкохолици” следното писмо:

До всички заинтересовани:

Аз съм се специализирал в лечението на алкохолизма в продъл­же­ние на много години.

В края на 1934 г. лекувах пациент, който, макар и компетентен и преуспяващ бизнесмен, беше алкохолик от онези случаи, които бях започнал да приемам за безнадеждни.

По време на третия курс на лечение той достигна до някои идеи относно един възможен начин за възстановяване. Като част от собст­ве­ното си лечение той започна да представя схващанията си пред други алкохолици, като настояваше, че и те самите трябва да постъп­ват по същия начин с други болни. Това се превърна в осно­вата на едно бързо разрастващо се братство, съставено от тези хора и техните семейства. Този човек и повече от сто други очевидно се бяха възстано­вили.

Лично аз познавам много случаи, при които другите методи се бяха провалили изцяло.

Тези факти са от изключително значение от медицинска гледна точка; поради огромните възможности за разрастването на тази група, те могат да означават нова епоха в историята на алкохолизма. Може би тези хора държат в ръцете си средството за възстановяване на хиляди други в същото положение.

Можете с пълно доверие да се отнесете към всичко, което разказ­ват за себе си.

Най-искрено ваш,

д-р Уилиям Д. Силкуърт

Лекарят, който по наша молба ни даде това писмо, бе така любезен да изложи своите виждания в по-обширно изявление, представено по-долу. В това изявление той твърди, че ние, които сме изстрадали мъченията на алкохолизма, трябва да вярваме, че тялото на алкохолика е също толкова увредено, колкото и неговия ум. Не ни стигаше само това да чуем, че не можем да контролираме пиенето си, само защото не можем да се приспо­собим към живота, че бягаме от действителността или че имаме дори пси­хи­чески отклонения. За някои от нас тези неща бяха до известна степен, всъщност до голяма степен, верни. Но ние сме сигурни, че и телата ни боледуваха. Ние сме убедени, че всяко описание на алкохолика, в което не е включен този физически фактор, е непълно.

Теорията на лекаря, че сме алергични към алкохола, представлява интерес за нас. Тъй като не сме специалисти, може би нашето мнение относно правилността на това схващане няма особено значение. Но като бивши проблемни пиячи можем да заявим, че неговото твърдение има смисъл. То изяснява много неща, за които иначе не бихме намерили обяснение.

Въпреки че нашата програма е изградена на духовна и алтруистична основа, ние сме привърженици на болничното лечение за тези алкохолици, които са прекалено объркани или интоксикирани. В повечето случаи е необходимо да се избистри умът на човека, преди да подходим към него, тъй като в такъв момент ще му бъде по-лесно да разбере и приеме това, което му предлагаме.

Лекарят пише:

Темата, представена в тази книга, според мен има огромно значение за хората, засегнати от алкохолна пристрастеност.

Казвам това след дългогодишен опит като Главен лекар на една от най-старите болници в страната, в която се лекуват хора, пристрас­те­ни към алкохола и наркотиците.

Поради това изпитах истинско удовлетворение, когато ме помолиха да добавя няколко думи към една тема, която е представена толкова майсторски на тези страници.

Ние лекарите, отдавна си даваме сметка, че алкохолиците се нуж­даят изключително много от някакъв вид морална психология, но при­ложението и` бе свързано с трудности, надминаващи очакванията ни. Може би с ултрасъвременните стандарти и научния подход към всяко нещо ние не сме подготвени достатъчно, за да успеем да при­ло­жим силите на доброто, които стоят извън нашето синтезирано познание.

Преди много години един от водещите автори на тази книга бе на лечение в нашата болница и по време на своя престой той възприе някои идеи, които веднага започна да прилага на практика.

По-късно той помоли да му бъде разрешено да разкаже историята си на други пациенти на болницата и след известни колебания ние се съгласихме. Случаите, които проследихме внимателно, бяха изклю­чи­телно интересни; всъщност много от тях бяха смайващи. Така както ги опознахме, безкористността на тези хора, пълното отсъствие на стремеж към някаква изгода, техният дух на съпричастие наистина могат да вдъхновят човек, който дълги години е полагал усилия в об­ластта на алкохолизма. Те вярват в себе си, но още повече вярват в Силата, която издърпва хроничните алкохолици от преддверията на смъртта.

Разбира се, алкохоликът трябва да бъде освободен от физическия стремеж към алкохола, а за това често се налага определено болнично лечение, за да могат след това психологичните мерки да доведат до максимално въздействие.

Ние вярваме – и изказахме това предположение преди няколко години, че действието на алкохола върху тези хронични алкохолици е проява на алергия; че непреодолимото желание за пиене е явление, което се проявява само при тази група, но никога при средно­ста­тистическия умерен пияч. Този алергичен тип пиячи никога не могат да употребяват алкохол в каквато и да е форма без опасност от реак­ция, а щом като веднъж са си изградили навик и не могат да се от­ка­­жат от него, след като са загубили самоувереността си, опората в човешките неща, проблемите им започват да ги затрупват и стават невероятно трудни за преодоляване.

Празните емоционални призиви рядко помагат. Посланието, което може да привлече и задържи интереса на тези алкохолици, трябва да има дълбочина и тежест. В почти всички случаи идеалите им трябва да се основават на сила, по-могъща от тях, за да могат те отново да изградят живота си.

Ако мислите, че за психиатри, които ръководят болница за алко­холици, сме прекалено сантиментални, застанете до нас за известно време на огневата линия и вижте трагедиите, отчаяните съпруги, малките деца; нека решаването на тези проблеми се превърне в част от ежедневната ви работа и дори в част от съня ви; тогава и най-циничните няма да се учудват защо сме възприели и подкрепяме това движение. Имайки зад себе си дългогодишен опит, ние чувст­ваме, че не сме открили нищо, което да е помогнало за възстановя­ване­то на тези хора повече от това алтруистично движение, което сега се разраства сред тях самите.

Мъжете и жените пият, преди всичко защото харесват ефекта, породен от алкохола. Усещането е толкова неуловимо, че дори когато признават, че алкохолът уврежда, след известно време не могат да отличат истинското от лъжливото. На тях животът им на алкохолици им изглежда единственият им нормален живот. Те са неспокойни, раз­дразнителни и недоволни, ако не могат отново да изпитат чувството на облекчение и комфорт, което настъпва веднага след поемането на няколко чашки – онези чашки, които те виждат, че другите поемат безнаказано. След като са отстъпили пред желанието отново, така както правят много други, и се появи пристрастието, те минават през добре известните фази на запой, от който излизат с угризения на съвестта и с твърдото решение никога повече да не пият. Това се повтаря отново и отново, и ако не претърпят пълна психическа промяна, надеждата тези хора да се възстановят е съвсем малка.

От друга страна – колкото и странно да изглежда това за хората, които не разбират, – щом веднъж настъпи психическа промяна, същият този човек, който преди изглеждаше обречен, който преди имаше толкова проблеми, че изглеждаше невъзможно някога да успее да ги разреши, изведнъж с лекота успява да контролира желанието си да пие, като от него се изисква единствено да следва няколко прости правила.

Към мен са отправяни искрени и отчаяни призиви: „Докторе, не мога да продължавам така! Имам всичко, за което си струва да се живее! Трябва да спра, но не мога! Трябва да ми помогнете!”

Изправен пред този проблем, ако лекарят е откровен пред себе си, той понякога трябва да признае собствената си безпомощност. Въпреки че влага всичко, на което е способен, това често не е дос­татъч­но. Чувства, че за да се постигне основната психическа промяна, понякога е необходимо нещо повече от човешките сили. Въпреки че общият брой на възстановените след психиатрично лечение е значи­телен, ние лекарите трябва да признаем, че сме постигнали много малко за решаване на цялостния проблем. Много хора не се поддават на обичайния психологически подход.

Не съм съгласен с тези, които приемат, че алкохолизмът е изцяло въпрос на умствен контрол. Имал съм много пациенти, които, напри­мер, в продължение на месеци бяха работили върху даден проблем или сделка, а на определена дата нещата трябваше да бъдат уредени благоприятно. Ден или два преди определената дата те пийваха по малко и непреодолимото желание за алкохол изведнъж изместваше всичките им интереси до такава степен, че не се явяваха на важните срещи. Тези хора не пиеха, за да избягат; те пиеха, за да преодолеят едно желание, което бе извън умствения им контрол.

Непреодолимото желание за пиене води до редица положения, поради които хората са готови да принесат върховната жертва, но не и да продължават да се борят.

Класифицирането на алкохолиците е много трудно, а неговите де­тайли не са обект на тази книга. Има, разбира се, психопати, които са емоционално неустойчиви. Ние всички познаваме този тип хора. Те постоянно „зарязват завинаги”. Страдат от прекалени угризения на съвестта и правят много планове, но никога не взимат решения.

Има хора от типа на този, който не желае да си признае, че не може да пие. Той планира различни начини на пиене. Сменя вида алкохол или обкръжението си. Има хора от типа на този, който винаги вярва, че след известен период от време, в който не е пил нищо, може отново да пие без каквато и да е опасност. Съществува и маниакално-депресивен тип, когото вероятно приятелите му най-трудно могат да разберат и за който може да се напише цяла глава.

Освен това има и хора, които са напълно нормални във всяко едно отношение, с изключение на въздействието на алкохола върху тях. Те често са способни, умни, дружелюбни хора.

Всички те, както и много други, имат една обща черта: не могат да започнат да пият, без да се появи непреодолимото и некон­тро­лируемо желание да продължат. Това явление, както вече посочихме, вероятно е проявата на алергия, която отличава тези хора и ги обособява в отделна категория. Нито една от известните ни форми на лечение не е успявала да го изкорени окончателно. Единственото средство, което трябва да им предложим, е пълното въздържание.

Това твърдение ни хвърля веднага в горещи спорове. Много е написано както за, така и против него, но общото становище между лекарите е, че повечето хронични алкохолици са обречени.

Какво е решението на проблема? Вероятно най-добре ще успея да отговоря като разкажа за опита, който натрупах с един от пациентите си.

Година преди въпросния случай в болницата бе доведен човек за лечение от хроничен алкохолизъм. Беше само частично възстановен след кръвоизлив на стомаха и вероятно имаше патологични умствени нарушения. Беше загубил практически всичко, за което си струва да се живее и можеше да се каже, че живее, само за да пие. Той откровено признаваше и вярваше, че за него няма надежда. След отстраняване на алкохола не бе открито трайно мозъчно увреждане. Той прие програмата, очертана в тази книга. След една година дойде да ме посети и аз изпитах странно усещане. Познах го по името и от­части разпознах чертите му, но всяка прилика завършваше дотук. От една трепереща, отчаяна, изнервена развалина се бе появил човек, изпълнен с увереност и удовлетворение от живота. Поговорих с него за известно време, но не бях в състояние да си наложа да приема, че съм го познавал някога. За мен това бе напълно непознат човек и така си тръгна. Измина дълго време без той да се върне към алкохола.

Когато изпитвам потребност от морална подкрепа, често си мисля за друг пациент, представен от известен лекар от Ню Йорк. Пациентът сам си бе поставил диагнозата и след като бе решил, че положението му е безнадеждно, се бе скрил в една изоставена барака, решен да умре. Той бе намерен от една спасителна команда и ми бе доведен в окаяно състояние. След физическото му възстановяване той проведе с мен един разговор, в който откровено заяви, че смята всяко лечение за излишно пилеене на усилия, ако не мога да му гарантирам, което никой друг не бе правил, че в бъдеще ще има необходимата „сила на волята”, за да се противопостави на желанието за пиене.

Алкохолният му проблем бе толкова сложен, а депресията му толкова задълбочена, че приехме, че единствената надежда за него е това, което тогава наричахме „морална психология”, като се съмнявахме дали дори тя ще има някакъв ефект.

И все пак той „се продаде” на идеите, представени в тази книга. От дълги години не е пил. Виждам го от време на време и той сега е един завиден представител на човечеството.

Искрено съветвам всеки алкохолик да прочете старателно тази книга и дори в началото да е искал да се надсмее, може би ще пожелае да се помоли.

д-р Уилиям Д. Силкуърт