Предговор към второто издание

Цифрите, посочени в това издание, описват състоянието
на Обществото през 1955 г.

От написването на оригиналния Предговор към тази книга през 1939 г. се извърши истинско чудо. Първото издание изразяваше надеждата, „че всеки алкохолик, който пътува, ще открие Братството на „Анонимни алкохолици”, когато достигне своята цел. „Вече, се казва в ранния текст, групички от по двама-трима или петима са изникнали на други места.”

От първото отпечатване на тази книга до представянето на нашето второ издание през 1955 г. изминаха шестнайсет години. За това кратко време броят на групите на Анонимни алкохолици се увеличи на близо 6000, като в тях членуват повече от 150 000 възстановени алкохолици. Групи могат да се открият във всички Съединени щати и всички провинции на Канада. АА има процъфтяващи общности на Британските острови, в Скандинавските страни, Южна Африка, Южна Америка, Мексико, Аляска, Австралия и Хавайските острови. Като цяло бе положено успешно начало на групи в 50 страни и чужди владения на Съединените щати. Сега се офор­мят групи в Азия. Много от нашите приятели ни окуражават, като каз­ват, че това е само началото, само предвестникът на много по-блестящо бъдеще.

Искрата, от която трябваше да пламне огънят, бе запалена в Акрон, щата Охайо, през юни 1935 г., по време на разговор между един бизнесмен от Ню Йорк и един лекар от Акрон. Шест месеца по-рано бизнесменът се бе освободил от пристрастието си към алкохола при едно неочаквано духовно преживяване, след среща със свой приятел алкохолик, който бе влязъл в контакт с Групите от Оксфорд от онези дни. Голяма помощ му бе оказана също така и от покойния д-р Уилиям Д. Силкуърт, специалист по проблемите на алкохолизма от Ню Йорк, когото сега членовете на АА смятат едва ли не за медицински светец и чийто разказ за ранните дни на нашето Общество е представен на следващите страници. От този лекар бизнесменът научи за зловещата природа на алкохолизма. И, въпреки че не прие всички принципи на Оксфордските групи, той бе убеден в необходимостта от духовен преглед, от признаване на недостатъците на личността, от възмездяване на потърпевшите, от подпомагане на другите, както и от вяра и упование в Бог.

Преди да отиде в Акрон, бизнесменът беше работил упорито с много алкохолици, защото споделяше убеждението, че само алкохолик може да помогне на друг алкохолик, но бе успял да запази единствено собствената си трезвост. Бизнесменът бе отишъл в Акрон по работа, но тя се бе провалила и той се страхуваше, че може да започне да пие отново. Изведнъж осъзна, че за да успее да спаси себе си, той трябва да предаде посланието си на друг алкохолик. Този друг алкохолик се оказа лекарят от Акрон.

Този лекар многократно се бе опитвал да приложи духовни средства, за да разреши алкохолния си проблем, но без успех. Когато обаче бизнесменът го запозна с описанието на алкохолизма, направено от д-р Силкуърт и когато му представи неговата безнадеждност, лекарят започна да прилага духовното лечение на заболяването си с желание, което по-рано не познаваше. Той изтрезня и никога повече не пи до момента на смъртта си през 1950 г. Това видимо доказа, че един алкохолик може да повлияе на друг, така както нито един неалкохолик не може да го стори. Това също така показа, че неуморната работа на алкохолика с друг алкохолик бе жизнено необходима за окончателното му възстановяване.

Така двамата мъже започнаха почти неистово да работят с алкохолиците, които постъпваха в отделението на Градската болница в Акрон. Първият им случай, един безнадеждно болен, се възстанови веднага и стана третият член на АА. Той никога повече не посегна към пиене. Тази дейност в Акрон продължи през цялото лято на 1935 г. Имаше много неудачи, но от време на време се случваха и стоплящи сърцето успехи. Когато бизнес­менът се върна в Ню Йорк през есента на 1935 г. първата АА група бе всъщност изградена, въпреки че по онова време никой не си даваше сметка за това.

Бързо се оформи втора малка група в Ню Йорк, а скоро след това бяха положени основите и на трета група в Кливлънд. Освен това имаше разпръснати алкохолици, които бяха възприели основните идеи в Акрон или Ню Йорк и се опитваха да формират АА групи в други градове. В края на 1937 г. броят на хората, постигнали стабилна трезвост, бе достатъчен, за да убеди членовете на АА, че в мрачния свят на алко­хо­лиците се е появила нова светлина.

Борещите се групи решиха, че вече е време да представят посланието и уникалния си опит пред света. Това решение се реализира през пролетта на 1939 г. чрез публикуването на тази книга. Броят на членовете по това време бе достигнал до около 100 мъже и жени. Новозародилото се об­щест­во, което дотогава бе безименно, започна да се нарича „Анонимни Ал­кохолици”, по заглавието на собствената си книга. Първоначалният пе­риод на сляпо лутане бе приключил и АА навлезе в периода на своето дет­ство.

Появата на новата книга предизвика редица събития. Д-р Хари Емерсън Фосдик, известен религиозен деятел, написа за нея одобрителна рецензия. През есента на 1939 г. Фултън Орслър, по това време редактор на „Либърти”, публикува в списанието материал, озаглавен „Алкохолиците и Бог”. Това доведе до 800 възбудени допитвания, отправени към малкия офис в Ню Йорк, който бе открит междувременно. На всяко допитване бе отговорено старателно: бяха разпратени книги и брошури. Тези потен­циал­ни нови членове бяха насочвани към пътуващите бизнесмени от съществуващите групи. Оформиха се нови групи и за всеобщо удивление се установи, че посланието на АА може да бъде предадено не само устно, но и по пощата. В края на 1939 г. се приемаше, че 800 алкохолици са на път да се възстановят.

През пролетта на 1940 г. Джон Д. Рокфелер Мл. даде обед за много от приятелите си, на който покани членове на АА, за да разкажат историите си. Новината бе разпространена от телеграфните агенции: отново се посипаха допитвания и много хора се втурнаха към книжар­ни­ци­те, за да се снабдят с книгата „Анонимни Алкохолици”. До март 1941 г. броят на членовете нарасна на 2000. Тогава Джек Александър написа уводна статия в „Сатърдей ивнинг поуст”, в която представи АА пред об­ществеността в толкова привлекателна светлина, че алкохолиците, които имаха нужда от помощ, буквално ни наводниха. В края на 1941 г. АА имаше 8000 членове. Лавинообразният процес беше в разгара си. АА се превърна в национална институция.

Тогава Обществото ни навлезе в опасния и вълнуващ период на юношеството. Беше изправено пред следното изпитание: можеше ли този голям брой някогашни безотговорни алкохолици успешно да се срещат и работят заедно? Щеше ли да има кавги относно членството, водачеството или пък за пари? Щеше ли да има борба за власт и престиж? Можеха ли да възникнат противоречия, които да разцепят АА? Много скоро точно тези проблеми заваляха от всички страни във всяка една група на АА. Въпреки това, от този обезкуражителен опит, който в началото спъваше работата ни, възникна убеждението, че анонимните алкохолици трябваше или да се държат заедно, или да загинат поотделно. Трябваше да обединим нашето Братство или да напуснем сцената.

Така както открихме принципите, благодарение на които отделните алкохолици можеха да оцелеят, по същия начин трябваше да изградим принципите, чрез които АА групите и АА като цяло можеха да оцелеят и да работят ефективно. Решихме, че нито един алкохолик, мъж или жена, не може да бъде изключван от нашето Общество. че нашите водачи могат да служат, но не и да управляват. че всяка група трябва да бъде самос­тоятелна и че в Обществото не може да има професионален тип лечение. Не трябваше да има членски внос или такси, а разходите трябваше да бъдат покривани от собствените ни волни пожертвования. Трябваше да съществува минимална организационна структура, дори в центровете за обслужване. Взаимоотношенията с обществеността трябваше да се основават на привличането, а не на рекламата. Бе взето ре­­ше­ние всички членове да пазят анонимността си пред пресата, радиото, те­левизията и киното. При никакви обстоятелства не трябваше да се обвързваме, да подкрепяме някакви каузи или да влизаме в обществени спо­рове.

Това бе същността на Дванадесетте традиции на АА, които са изложени в пълния си текст в тази книга. Въпреки че нито един от тези принципи няма силата на правило или закон, до1950 г. те бяха възприети толкова широко, че бяха потвърдени от нашата първа Международна конференция, която се състоя в Кливлънд. Днес забележителното единство на АА е една от най-силните страни на нашето Общество.

Докато отстранявахме вътрешните затруднения на периода на въз­мъ­жа­­ване, общественото признаване на АА нарастваше стремглаво. За това имаше две основни причини: големият брой на възстановените алкохолици и възстановените семейства. Те правеха впечатление навсякъде. От всички алкохолици, които идваха в АА и наистина полагаха усилия да следват програмата, 50% достигаха до трезвост веднага и оставаха трезви. 25% достигаха до трезвост след няколко рецидива, а от останалите, тези които оставаха в АА, показваха подобрение. Хиляди други идваха на няколко АА сбирки и в началото решаваха, че не искат да опитат програмата. Но го­лям брой от тези хора – приблизително две трети – започна да се връща с течение на времето.

Друга причина за всеобщото приемане на АА бе помощта на нашите приятели – медици, свещеници, журналисти, както и безброй други, които се превърнаха в наши способни и настойчиви застъпници. Без тази подкрепа АА щеше да се развива много по-бавно. По-нататък в тази книга се съдържат някои от препоръките на лекари и свещеници – приятели на АА от ранните години на Братството.

„Анонимни Алкохолици” не е религиозна организация. АА също така не застъпват никакви определени медицински гледни точки, въпреки че ние нашироко си сътрудничим както с медиците, така и със свещениците. Тъй като алкохолът не щади никого, в Братството има представители на всички социални слоеве на обществото и същият „демократичен” процес на уравниловка протича сега в далечни страни. По религиозна принад­лежност сред нас има католици, протестанти, евреи, индуисти, малък брой мюсюлмани и будисти. Повече от 15% от нас са жени.

В момента броят на членовете нараства с 20 % годишно. При положение, че в света има няколко милиона действителни и потенциални алкохолици, засега ние едва сме се докоснали до проблема. По всяка вероятност, едва ли някога ще сме в състояние да обхванем повече от само малка част от алкохолния проблем с всичките му разклонения. Що се отнася до избора на лечение на самия алкохолик, ние определено не притежаваме монопол. И все пак храним надеждата, че всички тези, които все още не са намерили отговор за своите проблеми, свързани с пиенето, могат да потърсят такъв на страниците на тази книга и ще се присъединят към нас по пътя към нова свобода.