Кой би признал, че е напълно победен? Практически никой, разбира се. Всеки естествен инстинкт се опълчва срещу мисълта за личната безпомощност. Действително ужасно  е да признаем, че когато сме с чаша в ръка, съзнанието ни е до такава степен деформирано от пристрастието ни към разрушително пиене, че само намесата на Провидението може да ни освободи от него.

Никоя друга разруха не е като тази. Алкохолът, превърнал се в хищен кредитор, изсмуква от нас цялата ни независимост и цялата ни воля да се противопоставяме на изискванията му. След като веднъж приемем този неумолим факт, нашата разруха като човешки същества е пълна.

След присъединяването си към АА обаче, много скоро започваме да възприемаме по друг начин това пълно унижение. Започваме да схващаме, че само по пътя на пълното си поражение сме в състояние да направим първите си стъпки към освобождението и силата. Признаването на личната ни безпомощност в крайна сметка се оказва онази здрава основа, върху която може да се изгради един щастлив и целеустремен живот.

Ние знаем, че много малко може да бъде направено за един алкохолик, който най-напред не е признал разрушителната си слабост с всичките и последствия. Докато той не се е смирил, трезвостта му – ако се стигне до такава – ще бъде несигурна. Той няма да намери никакво истинско щастие. Това е една от истините за живота на АА, безспорно доказани от огромния ни опит. Принципът, че няма да постигнем истинска сила, докато първо не признаем пълното си поражение, е основният корен, от който нашето общество е изникнало и процъфтяло.

Когато за първи път бяхме принудени да признаем поражението си, повечето от нас се разбунтуваха. Обърнахме се към АА, очаквайки там да ни научат на самоувереност. Тогава ни казаха, че по отношение на алкохола самоувереността не води към добро, а точно обратното – представлява огромна пречка. Нашите наставници казваха, че сме жертва на душевно пристрастие, притежаващо такава коварна мощ, че никаква човешка воля не е в състояние да го пречупи. Казаха ни, че лична победа над този толкова непреодолим импулс само с едната воля е невъзможна. Навлизайки все по-дълбоко в същността на нашия проблем, наставниците ни посочваха нарастващата ни чувствителност към алкохола – наричаха я алергия. Тиранинът алкохол размахваше нож с двойно острие над главите ни – първо бяхме тормозени от налудничаво пристрастие, което ни осъждаше да продължаваме да пием, а след това от алергия на тялото, която в крайна сметка със сигурност щеше да доведе до нашата разруха. Действително много малко бяха тези, които атакувани по този начин, бяха успели да победят в двубоя без ничия помощ. Статистиката сочеше, че алкохолиците почти никога не успяват да се възстановят без чужда помощ. И това изглежда бе вярно от момента, в който човек за първи път бе смачкал гроздови зърна.

В първите години на АА само най-отчаяните случаи можеха да преглътнат и смелят тази горчива истина. Дори тези, които едва душа носеха, често трудно си даваха сметка за действителната си безпомощност. Някои обаче успяваха и приели принципите на АА с цялата сила на удавници, хванали се за спасителен пояс, те почти неизменно се подобряваха. Ето защо в първото издание на книгата “Анонимни Алкохолици”, публикувана по времето, когато нашето общество бе все още малобройно, се говори само за безнадеждни случаи. Мнозина не чак дотам отчаяни алкохолици опитаха АА, но не успяха, защото не можеха да признаят безнадеждността на своето положение.

С огромно удовлетворение можем да отбележим, че през изминалите години това се промени. Алкохолици, които все още не бяха загубили здравето си, семейството си, работата си, нито дори двете коли в гаража, започваха да признават своя алкохолизъм. С нарастването на тази тенденция към тях се присъединяваха млади хора, които бяха само потенциални алкохолици. На тях им бяха спестени последните десет или петнадесет години истински ад, през които ние останалите бяхме минали. И тъй като стъпка Първа изисква да се признае, че животът ни е станал неуправляем, как можеха такива хора да предприемат тази стъпка.

Очевидно бе необходимо да се разкрие дъното, до което останалите от нас бяха достигнали, така че то да ги разтърси. Връщайки се към собственото си пиянско минало, можехме да покажем, че години преди да го осъзнаем, вече сме били извън контрол, че нашето пиене дори тогава не е било обикновен навик, че то е било само началото на фатална прогресия. На съмняващите се можехме да кажем: “Може би ти наистина не си алкохолик. Защо не опиташ още известно време да пиеш контролирано, като все пак имаш предвид какво ти казахме за алкохолизма?” Това отношение водеше до непосредствени и практически резултати. Тогава открихме, че когато един алкохолик е посял в съзнанието на друг мисълта за истинската природа на заболяването му, то този човек никога повече не можеше да бъде същият. След всеки запой той щеше да си казва: “Може би тези от АА имаха право…”. След няколко такива опита, понякога години преди началото на изключителни трудности, той щеше да се върне при нас убеден. Той наистина щеше е достигнал дъното, така както всеки от нас. Джон Ечемиченото зърно – старият Дух на алкохола – бе станал нашият най-добър адвокат.

Защо толкова упорито твърдим, че всеки член на АА трябва първо да е достигнал дъното? Отговорът е, че много малко хора ще се опитат да практикуват програмата на АА, ако най-напред не са достигнали дъното. Защото практикуването на останалите единадесет стъпки означава да се възприемат отношения и действия, които почти никой алкохолик, който все още продължава да пие, и на сън не може да предприеме. Кой иска да бъде абсолютно честен и толерантен? Кой иска да си признае грешките пред друг и да овъзмезди стореното зло? Кой иска да жертва време и енергия, за да отнесе посланието на АА до следващия страдащ? Не, средният алкохолик, затворен в себе си до крайност, не се интересува от всички тези неща – освен ако не го направи, за да опази живота си.

Ударени от бича на алкохолизма, ние достигаме до АА и там откриваме пагубното естество на нашето положение. Тогава и само тогава отваряме ушите си за убеждение и желаем да слушаме толкова силно, колкото може да го желае само един умиращ. Решени сме да направим всичко, което би ни освободило от безпощадното ни пристрастие към алкохола.

В момента, в който прочетат стъпка Втора, повечето от новодошлите в АА се сблъскват с проблем, който понякога се оказва много сериозен. Колко често сме чували да възкликват: “Какво направихте от нас! Убедихте ни, че сме алкохолици и че животът ни е неуправляем! След като ни докарахте до състояние на пълна безпомощност, сега ни заявявате, че само някаква Висша сила може да премахне нашето пристрастие към алкохола. Някои от нас не искат да повярват в Бог, други не могат, а трети, които вярват, че Бог съществува, не хранят никаква надежда, че Той ще извърши това чудо. Доведохте ни до състояние на пълна зависимост, дотук добре – а сега накъде?”

Нека първо вземем за пример този, който казва, че не иска да вярва – случая на войнствения. Той е в такова състояние на духа, което може да се нарече само диво. Цялата му житейска философия, с която се е гордял, е застрашена. Струва му се, че е достатъчно лошо да си признаеш, че алкохолът те е обсебил. Сега обаче, все още под болезненото въздействие на това признание, той се сблъсква с нещо действително невъзможно. Колко се гордее с мисълта, че човекът, издигнал се толкова величествено от една клетка, зареяна в първобитната тиня, е върхът на еволюцията и следователно e единственият бог, когото неговата вселена познава. Трябва ли да се отрече от всичко това, за да се спаси?

При тези разсъждения неговият наставник обикновено се разсмива. Това, мисли си новодошлият, е последната капка. Това е началото на края. И е точно така: това е краят на стария му живот и началото на навлизането му в нов. Наставникът вероятно му казва:”Бъди спокоен! Обръчът, през който трябва да прескочиш, е много по-широк, отколкото ти се струва. Поне така беше с мен. Така беше и с един мой приятел, който навремето беше вицепрезидент на Американското дружество на атеистите, но го прескочи, като при това му остана много място.”

“Добре”, казва новодошлият. “Зная, че ми казвате истината. Без съмнение обществото на АА е пълно с хора, които някога са вярвали в това, в което вярвам и аз. Но как при тези обстоятелства мога да бъда спокоен? Това искам да зная.”

“Това, съгласява се наставникът, – е наистина много хубав въпрос. Мисля, че мога да ти кажа точно как да се успокоиш. И при това няма да ти бъде трудно. Вслушай се, ако искаш, в тези три неща. Първо, АА не иска от теб да вярваш в каквото и да било. Всички дванадесет негови стъпки са само предложения. Второ, за да изтрезнееш и да останеш трезвен, не е необходимо веднага да преглътнеш всичко от стъпка Втора. Връщайки се назад си спомням, че самият аз я възприех на части. Трето, единственото, от което наистина се нуждаеш е да забравиш предубежденията си. Откажи се от безконечните спорове, кое е първичното – яйцето или кокошката. Отново ти повтарям, забрави предубежденията си.”

Наставникът продължава: “Вземи например моя случай. Аз имам образование в областта на точните науки. Естествено уважавах, благоговеех и дори боготворях науката. Всъщност и сега я уважавам и благоговея пред нея, но не я боготворя. Моите преподаватели непрекъснато ми повтаряха основното ръководно начало на всеки научен прогрес – търсене и пак търсене, отново и отново, и винаги без предубеждения. Когато за първи път попаднах в АА, първата ми реакция беше точно като твоята. Тази програма на АА, мислех си, няма никакво научно покритие. Това не мога да го преглътна. Просто няма да си губя времето с такива глупости.

След това се вразумих. Трябваше да призная, че АА даваше резултати, удивителни резултати. Видях, че моето отношение към тях е всичко друго, но не и научно. Не АА, аз бях пълен с предразсъдъци. В момента, в който престанах да споря, можех вече да виждам и да усещам. Точно тогава стъпка Втора бавно и много постепенно започна да навлиза в живота ми. Не мога да кажа по повод на какво или в кой ден започнах да вярвам в сила, по-висша от мен, но сега определено имам тази вяра. За да я придобия, трябваше само да спра да се съпротивлявам и да започна да практикувам останалото от програмата на АА с цялото въодушевление, на което съм способен.

Разбира се, това е мнението само на един човек, основано на собствения му опит. Бързам да те уверя, че членовете на АА търсят неизброими пътища към вярата. Ако не ти харесва този, които ти предложих, най-вероятно ще откриеш такъв, който да ти допада стига само да гледаш и да слушаш. Мнозина като теб са започвали да преодоляват проблемите си по метода на заместването. Ако желаеш, можеш да издигнеш АА във висша сила. Тук има голяма група хора, които са намерили решение на алкохолния си проблем. В това отношение те са сила по-висша от теб, който дори не си доближил до решението на проблема си. Определено можеш да им вярваш. Дори тази минимална частица вяра е достатъчна. Ще откриеш много хора, които са прекрачили прага именно по този начин. Всеки от тях ще ти каже, че щом веднъж го е прекрачил, вярата му се е разширила и задълбочила. Освободени от алкохолното пристрастие, животът им без съмнение се промени, те повярваха в по-висшата сила и повечето от тях започнаха да говорят за Бог.”

Нека сега разгледаме и състоянието на онези, които някога са вярвали, но впоследствие са загубили вярата си. Има такива, които са затънали в безразличие, други – изпълнени със самодоволство, като са се само изолирали, трети, които са се настроили срещу религията и такива, които се държат предизвикателно, защото Бог не е изпълнил молбите им. Може ли опитът на АА да покаже на всеки от тях, че те все още могат да намерят вяра, която да им помогне?

Понякога АА е по-трудно за тези, които са загубили или отхвърлили вярата си, отколкото за тези, които никога не са имали такава, защото първите мислят, че са опитали вярата, но тя се е оказала недостатъчна. Те са опитвали и вярата, и безверието. Тъй като и двете горчиво са ги разочаровали, те са решили, че състоянието им е безизходно. Безразличието, въображаемото самодоволство, предразсъдъците и предизвикателното отношение често се оказват за тези хора по-солидни и опасни препятствия, отколкото тези, издигнати от неубедения агностик или войнстващия атеист. Религията твърди, че съществуването на Бог може да бъде доказано, агностикът казва, че то не може да бъде доказано, атеистът пък представя доказателства, че Бог не съществува. Очевидно проблемът на загубилия вярата си е този на дълбоко объркване. Той смята, че не може да намери утеха в каквато и да е вяра. Не може да достигне дори и в малка степен сигурността на вярващия, на агностика или атеиста. В негово лице виждаме случая на объркания.

Мнозина членове на АА могат да кажат, че са загубили вярата си: “Да, ние също бяхме загубили детската си вяра. Прекомерната увереност на младостта бе твърде много за нас. Разбира се, ние бяхме доволни, че доброто домашно и религиозно възпитание ни беше помогнало да изградим известна ценностна система. Ние продължавахме да вярваме, че трябва да бъдем честни, толерантни и справедливи, че трябва да сме амбициозни и здраво да работим. Бяхме стигнали до убеждението, че тези прости правила на честната игра и почтеност са достатъчни.

След като благодарение на тези елементарни качества започнахме да преуспяваме материално, започнахме да си мислим, че сме спечелили житейската игра. Тази мисъл ни опияняваше и се чувствахме щастливи. Защо да се затормозяваме с теологични абстракции и религиозни задължения или със състоянието на душите тук и в отвъдното? Тук и сега беше достатъчно добро за нас. Волята да спечелим щеше да ни помага. Тогава обаче започна да ни обладава алкохолът. Накрая, когато всичките ни печалби бяха сведени до нула и видяхме, че още един ход би ни извадил от играта завинаги, трябваше да потърсим загубената си вяра. В АА я преоткрихме. Така можеш да я преоткриеш и ти.”

Сега достигаме до друг проблем – интелектуално независимите мъже и жени. На тях мнозина от АА могат да кажат: “Да, и ние бяхме като теб – толкова умни, че от ума си теглехме. Приятно ни беше хората да ни наричат преждевременно развити. Използвахме образованието си, за да се надуваме от гордост като балони, въпреки че старателно криехме това от другите. Тайно си мислехме, че можем да се извисяваме над останалите само чрез силата на интелекта си. Научният прогрес ни сочеше, че човек може да постигне всичко. Знанието бе всемогъщо. Интелектът можеше да победи природата. След като бяхме по-умни от повечето хора (поне така си мислехме), лаврите на победата щяха да бъдат за нас. Богът на интелекта измести Бога на прадедите ни. Но отново духът на алкохола имаше други намерения. Ние, които успявахме навсякъде, в един миг се превърнахме в неудачници. Видяхме, че трябва да преосмислим нещата или ще загинем. В АА открихме много хора, които по-рано бяха мислили като нас. Те ни помогнаха да се видим такива, каквито бяхме в действителност. Чрез своя пример ни показаха, че смирението и интелектът могат да бъдат съвместими при условие, че поставяме на първо място смирението. Когато започнахме да постъпваме така, бяхме възнаградени с дара на вярата. Вяра, която дава добри резултати. Тази вяра е и за теб.”

Друга група членове казват: “Ние бяхме напълно отвратени от религията и всичките и прояви. Говорехме, че Библията е пълна с измишльотини, можехме да цитираме глави и песни, но не можехме да съзрем блаженствата, отредени за “нищите духом”. На места моралът на Библията бе прекалено висок, на други ни се струваше прекалено нисък. Но тъкмо моралът на онези, които проповядваха религията, ни беше разочаровал истински. Ние злорадствахме на лицемерието, фанатизма и смазващото фарисейство, които прилягаха на толкова много “вярващи” дори и в най-добрата им неделна форма. С каква наслада крещяхме разобличението, че милиони праволинейни вярващи се избиваха един друг в името на Бога. Всичко това означаваше разбира се, че сме подменили положителното мислене с отрицателното. След като се присъединихме към АА, трябваше да признаем, че това само подхранваше нашето себелюбие. Нищейки греховете на някои вярващи, ние можехме да чувстваме превъзходството си над всички тях. Нещо повече, по този начин можехме да затворим очи пред собствените си недостатъци. Тъкмо фарисейството, което с презрение осъждахме у другите, бе злото, обхванало самите нас. По отношение на вярата тази фалшива форма на почтеност бе нашата гибел. Но накрая, след като се присъединихме към АА, очите ни се отвориха.

Както психиатрите често отбелязват, предизвикателното отношение е една от основните черти на много алкохолици. Така че е обяснимо защо много от нас в даден момент са предизвиквали дори самия Бог. Понякога причината е в това, че Бог не ни е дарил с хубавите неща, които сме си поискали, държейки се като ненаситно дете, което прави невъзможен списък за Дядо Коледа. По-често обаче се бяхме сблъсквали с голямо бедствие и  както ни се струваше – бяхме загубили, защото Бог ни бе изоставил. Момичето, за което искахме да се оженим, имаше други намерения, молехме Бог да го накара да размисли, но то не искаше. Молехме го за здрави деца, но ни се раждаха болнави или въобще нямахме деца. Молехме го за повишение в службата, но такова не идваше. Тези, които обичахме и на които разчитахме от цялото си сърце, ни бяха отнемани по така наречената Божия воля. Тогава се пропихме и помолихме Бог да ни спре. Но това не стана. Това бе най-страшното. Тогава си казахме: “Да бъде проклета вярата!”

Когато влязохме в АА, заблудата на нашето предизвикателно отношение стана очевидна. В нито един момент не се бяхме попитали какви са намеренията на Бог спрямо нас. Напротив, казвахме Му какво трябва да прави. Разбрахме също така, че нито един човек не може да вярва в Бог и да го предизвиква. Вярата означаваше упование, а не предизвикателство. В АА видяхме плодовете на тази вяра – мъже и жени спасени от крайна алкохолна катастрофа. Видяхме ги да посрещат и превъзмогват другите си болки и изпитания. Видяхме ги спокойно да приемат невъзможни положения, без да бягат или да отправят обвинения. Това не бе само вяра – това бе вяра, която действаше при всякакви обстоятелства. Скоро стигнахме до заключението, че каквато и да е цената в смирение, която трябва да платим, ние ще я платим.

Нека сега да вземем човека, изпълнен с вяра, но все още лъхащ на алкохол. Той вярва, че е набожен. Добросъвестно спазва религиозните обичаи. Сигурен е, че все още вярва в Бог, но подозира, че Бог не вярва в него. Дава обет след обет и след всеки от тях не само, че продължава да пие, но се държи по-лошо от предишния път. Смело се опитва да се бори с алкохола като се моли за Божия помощ, но такава не идва. Защо става така?

За свещениците, лекарите, приятелите и семейството му алкохоликът, който има добри намерения и усилено се опитва да скъса с алкохола, представлява сърцераздирателна загадка. За повечето анонимни алкохолици той не е загадка. Между нас има много такива, които са били точно като него и са успявали да открият решението на загадката. Отговорът е свързан повече с качеството на вярата, отколкото с нейното количество. Дълго време за нас това беше “бяло петно”. Смятахме, че сме смирени, когато всъщност не бяхме. Смятахме, че сме сериозни по отношение на религиозните обичаи, но при една честна преценка осъзнавахме, че сме били просто суеверни. Или, отивайки в другата крайност, сме затъвали в емоционалност, която погрешно сме смесвали с истинското религиозно чувство. И в двата случая искахме, без да даваме. Истината бе, че не бяхме прочистили напълно душите си, за да може Божията милост да ни изпълни и пропъди пристрастието ни към алкохола. Не бяхме хвърляли дълбок и значим критичен поглед към себе си, не бяхме възмездявали онези, на които бяхме причинили зло, не бяхме давали нищо на друго човешко същество даром, без да искаме нещо в отплата. Дори не се бяхме молили правилно. Винаги казвахме: “Изпълни желанията ми”, вместо “Да бъде волята Ти”. Въобще не разбирахме Божията и човешката любов. Следователно оставахме самозаблудени и неспособни да приемем достатъчно благодат, която да ни възвърне здравия разум.

Действително малко са пиещите алкохолици, които разбират колко са ирационални или, виждайки своята ирационалност, имат силата да застанат лице в лице с нея. Някои имат доброто желание да се нарекат “проблемни пиячи”, но не могат да понесат мисълта, че са всъщност душевно болни. Към това заблуждение ги подтиква един свят, който не разбира разликата между разумното пиене и алкохолизма. Душевното здраве означава здравомислие. Нито един алкохолик обаче, анализирайки трезво разрушителното си поведение, било когато е чупил мебелите в трапезарията, било когато и рушил собствените си морални устои, не може да има претенции за здравомислие.

Следователно стъпка Втора е обединителната точка за всички нас. Агностици, атеисти или бивши вярващи, ние можем да предприемем заедно тази стъпка. Истинското смирение и непредубеденост могат да ни изведат до вярата и всяка сбирка на АА е гаранция, че Бог ще ни възвърне здравия разум, ако се отнасяме към него така, както трябва.

Практикуването на стъпка Трета е като отварянето на врата, която привидно е все още здраво заключена. Единственото, от което се нуждаем, е ключ и решение да отворим вратата. Има само един ключ и той се нарича добра воля. Веднъж отключена от добрата воля, вратата се отваря сама и когато погледнем през нея, ще видим пътека, където има надпис. Той гласи: “Това е пътят към вярата, която дава резултат”. В първите две стъпки се занимавахме с размишления. Видяхме, че сме безпомощни пред алкохола, но също така разбрахме, че някаква вяра, дори в самото братство на АА, е достъпна за всеки. Тези заключения не изискваха действия; достатъчно бе само да ги приемем.

Като всички останали стъпки, стъпка Трета изисква положително действие, защото само чрез действие можем да премахнем своеволието, което винаги е препречвало пътя на Бога, или ако предпочитате на Висшата сила, към нашия живот. Вярата наистина е необходима, но вярата сама не може да ни предостави нищо. Можем да вярваме и въпреки това да не допускаме Бог в живота си. Следователно нашият проблем сега е точно как и по какъв начин да Го допуснем там. Стъпка Трета представлява първия опит да направим това. Наистина ефективността на цялата програма на АА зависи от това, доколко добре и честно сме се опитали да стигнем до решението “да оставим живота и волята си в ръцете на Бог, така както го разбираме”.

За всеки светски и практичен начинаещ тази Стъпка изглежда трудна, дори невъзможна. Независимо от това колко старателно се опитва, как всъщност може да остави собствената си воля и собствения си живот в ръцете на този Бог, чието съществуване приема? За щастие, ние, които сме опитвали, при това със същите опасения, можем да докажем, че всеки, който и да е, може да започне да го прави. По-нататък можем да добавим, че единственото, което се иска, е едно начало, дори и най-малкото. Щом веднъж сме поставили ключа на добрата воля в ключалката и едва сме открехнали вратата, откриваме, че винаги можем да я отворим по-широко. Въпреки че своеволието може отново да я затвори, тя винаги ще се отваря отново в момента, в който отново вземем ключа на доброто желание.

Може би това звучи загадъчно и далечно, нещо като теорията на Айнщайн за относителността или като хипотеза в ядрената физика. Но не е така. Нека видим колко е практично всъщност. Всеки мъж и жена, които са се присъединили към АА и имат намерение да останат в него, без да осъзнават са започнали да практикуват стъпка Трета. Нима не е вярно, че по отношение на всичко, което се отнася до алкохола, всеки от тях е решил да остави живота си за грижа, насока и защита в ръцете на “Анонимни алкохолици”? Вече е постигнато доброто желание да се отхвърлят собствената воля и собствените идеи по отношение на алкохолния проблем и да се приемат тези, предлагани от АА. Всеки желаещ новодошъл е сигурен, че АА е единственото безопасно пристанище за потъващия кораб, в какъвто той се е превърнал. Какво друго може да се нарече това, ако не и оставяне на волята и живота в ръцете на новооткритото Провидение?

Да предположим обаче , че инстинктът ни все още се обажда, както сигурно става: “Да по отношение на алкохола сигурно трябва да завися от АА, но по отношение на всичко друго трябва да запазя независимостта си. Нищо не е в състояние да ме превърне в кръгла нула. Ако постоянно оставям живота и волята си в ръцете на Нещо или Някого, то какво ще стане с мен? Ще заприличам на дупката на геврека.” Това разбира се е процесът, чрез който инстинктът и логиката винаги търсят начин да подкрепят егоцентризма ни, пречейки на духовното ни развитие. Проблемът е, че този начин на разсъждение в действителност не взима под внимание фактите. А фактите са следните: колкото повече искаме да бъдем зависими от Висшата сила, толкова по-независими в действителност ставаме. Следователно зависимостта, каквато я практикува АА, е всъщност средство за придобиване на истинска независимост на духа.

Нека разгледаме за момент идеята за зависимост на равнището на ежедневието. Изненадващо е да се открие колко сме зависими в тази област и до каква степен не си даваме сметка за това. Всеки съвременен дом има електрическа инсталация и осветление. Очаровани сме от тази зависимост; основната ни грижа е нищо да не прекъсне електрозахранването. Приемайки своята зависимост от това чудо на науката, ние ставаме лично по-независими. Не само, че сме по-независими, но притежаваме и по-голям душевен комфорт и сигурност. Енергията се насочва там, където е необходима. Безшумно и сигурно електричеството, тази странна енергия, разбираема само за малцина, задоволява както нашите най-елементарни, така и най-важните ни всекидневни потребности. Допитайте се до болния от полиомиелит, който е принуден да живее в метален бял дроб и храни пълно доверие към един мотор, поддържащ живота му.

Но в момента, в който духовната ни или емоционална независимост са поставени под въпрос, нашето поведение става напълно различно. Как упорито отстояваме правото си да решаваме сами точно как да мислим и как да постъпваме. О, да, ние преценявахме всички “за” и “против” по отношение на всеки проблем. Изслушвахме учтиво онези, които ни съветват, но настояваме всички решения да взимаме сами. Никой не бива да се бърка в личната ни независимост по отношение на тези неща. Освен това ни се струва, че няма на кого напълно да се доверим. Сигурни сме, че собственият ни разум, подкрепян от силата на волята, може правилно да контролира вътрешния ни живот и да ни осигури успех в света, в който живеем. Тази дръзка философия, в която всеки си играе на Бог, звучи добре, но все пак трябва да се сблъска с горчивото изпитание – колко добре работи на практика? Един поглед в огледалото трябва да е достатъчен отговор за всеки алкохолик.

Ако собственият му образ в огледалото е прекалено ужасен (а той обикновено е такъв), той би могъл да погледне първо резултатите от самонадеяността при нормалните хора. Навсякъде вижда хора изпълнени със страх и гняв, вижда обществото да се разделя на воюващи страни. Всяко страна казва на другата:”Ние сме прави, вие не сте”. Всяка такава група, ако е достатъчно силна, самонадеяно налага волята си над останалите. И навсякъде се извършва същото на индивидуална основа. Резултатът от цялото това мощно усилие е по-малко мир и по-малко братство от преди. Философията на самонадеяност не се оправдава. Казано с две думи, тя е смазваща неумолима сила, чийто краен резултат е разруха.

Следователно ние алкохолиците можем наистина да се смятаме за щастливци. Всеки от нас е имал фатална среща с неумолимата сила на своеволието и достатъчно е изстрадал под теглото му така, че да има желанието да потърси нещо по-добро. Така че по-скоро поради обстоятелствата, отколкото подтикнати от някакви морални подбуди, сме достигнали до АА, признали сме поражението си, придобили сме основите на Вярата и сега искаме да вземем решение да оставим волята и живота си в ръцете на Висша сила.

Даваме си сметка, че думата “зависимост” за много психиатри и психолози е също толкова отблъскваща, колкото и за алкохолиците. Също както и приятелите ни специалисти сме наясно, че има погрешни форми на зависимост. Преминали сме през много от тях. Например, нито един пълноценен мъж или жена не бива да бъде в прекалена степен емоционално зависим от родителите си. Те би трябвало да са се отбили отдавна и ако не са, трябва да осъзнаят този факт. Точно тази форма на погрешна зависимост е довела много алкохолици до заключението, че каквато и да е зависимост е недопустимо вредна. Но зависимостта от групата на АА или от висша сила не е довела до никакви пагубни резултати.

Когато избухна Втората световна война, този духовен принцип бе подложен на първото си голямо изпитание. Редица хора от АА влязоха в редовете на армията и бяха разпръснати по цял свят. Щяха ли да бъдат в състояние да се подчинят на дисциплината, да издържат на огъня, да изтърпят монотонността и мъките на войната? Щеше ли да им помогне зависимостта, която бяха възприели от АА? Да, тя им помогна. Те имаха дори по-малко алкохолни емоционални пристъпи, отколкото алкохолиците, които бяха останали вкъщи. Те бяха точно толкова издръжливи и храбри, колкото който и да било друг войник. Било в Аляска, било на плацдарма в Салерно, тяхната зависимост от Висшата сила действаше. Не само, че не беше слабост, напротив, тази зависимост бе основният източник на тяхната сила.

И така, как точно желаещият може по-нататък да оставя волята и живота си в ръцете на Висшата сила? Както видяхме, в началото той започна да се уповава на АА в решаването на алкохолния си проблем. До този момент обаче той трябваше вече да се е убедил, че има и други проблеми освен алкохола и че част от тях не могат да бъдат решени единствено с помощта на цялата лична решимост и кураж, които той може да събере. Те просто не биха помръднали и го правят безнадеждно нещастен и заплашват новопридобитата му трезвост. Нашият приятел е все още жертва на угризения и чувство за вина, когато мисли за вчерашния ден. Озлоблението все още взема надмощие, когато той се връща в спомените си към тези, на които продължава да завижда или все още мрази. Финансовата му несигурност го безпокои болезнено и го обзема страх, когато си помисли за всички мостове към спокойствието, които алкохолът е изгорил зад него. Как въобще ще съумее да се справи с ужасната бъркотия, която е погубила любовта на семейството му и го е отделила от него? Само собствената му смелост и воля без помощ отвън няма да са достатъчни. Той определено трябва да разчита на Някого или Нещо друго.

Отначало този “някой” ще бъде най-близкият му приятел в АА. Той разчита на уверението му, че многото проблеми, сега още по-изострени, защото не може да прибягва към алкохола, за притъпяване на болката, също ще бъдат решени. Разбира се, настойникът му посочва, че животът на нашия приятел е все още неуправляем, независимо от факта, че той е трезв, че в крайна сметка едва е започнал да следва програмата на АА. Повече трезвост, постигната след признаването на алкохолизма и след посещението на няколко сбирки наистина е много хубаво нещо, но то все още е много далеч от постоянната трезвеност и пълноценния, полезен живот. Точно тук е мястото на останалите Стъпки от програмата на АА. Само постоянното и практикуване като начин на живот може да доведе до така желания резултат.

Тогава му се обяснява, че следващите Стъпки от програмата на АА могат да бъдат практикувани успешно, само ако е опитал решително и упорито стъпка Трета. Това може да учуди новодошлите, които са се сблъсквали единствено с постоянни разочарования и нарастващо убеждение, че човешката воля няма никаква стойност. Те са се убедили, при това с право, че освен алкохола, много други проблеми няма да се подадат на натиск, упражняван от човека сам. Сега обаче изглежда, че има неща, които само той може да постигне. Самичък и според собствената си ситуация, той трябва да развие качеството на добра воля. Когато придобие добра воля, единствено той може да вземе решение да упражни натиск върху себе си. Опитът да направи това е акт на собствената му воля. Всички Дванадесет стъпки изискват постоянни усилия от страна на личността за спазването на техните принципи, а – убедени сме, че по този начин – и на Божията воля.

Именно когато се опитваме да съобразим волята си с тази на Бога, започваме да я използваме правилно. За всички нас това бе най-изумително прозрение. Цялата ни беда идваше от погрешното използване на волята ни. Опитвахме се да атакуваме с нея проблемите си, вместо да се опитаме да я приведем в съгласие с Божиите намерения спрямо нас. Целта на Дванадесетте стъпки на АА е да направи по-лек пътя към тази цел, като стъпка Трета отваря вратата пред него.

Щом веднъж възприемем тези идеи, практикуването на стъпка Трета става наистина лесно. В моменти на емоционални смущения и нерешителност можем да спрем, да помолим за покой и в тишината просто да кажем: “Нека Бог ме дари със смирение, за да приема нещата, които не мога да променя, със смелост, за да променя нещата, които мога, и с  мъдрост, за да прозра разликата между тях. Нека бъде Твоята, не моята воля.”

Създателят ни е дарил с инстинкти с определена цел. Без тях ние не бихме били пълноценни човешки същества. Ако хората не полагаха усилия да подсигурят живота си, не се стараеха да осигурят прехрана и покрив над главите си, те не биха могли да оцелеят. Ако не се възпроизвеждаха, земята нямаше да бъде населена. Ако не съществуваше социален инстинкт, ако хората не търсеха общуване със себеподобните си, нямаше да има общество. И така тези желания – за сексуален контакт, за материална и емоционална сигурност и за общуване – са напълно необходими и правилни и съвсем определено са дар Божи.

И все пак тези инстинкти, толкова необходими за нашето съществуване, често многократно надхвърлят собственото си предназначение. Мощно, сляпо и много често неуловимо те ни подтикват, вземат надмощие и настоятелно се опитват да управляват живота ни. Желанията ни за секс, за материална и емоционална сигурност и значимо място в обществото често ни тиранизират. Станали неуправляеми, естествените желания на човека му причиняват много беди, всевъзможни беди. Нито едно човешко същество, дори и най-доброто, не е застраховано срещу тези беди. Почти всеки сериозен емоционален проблем може да бъде разглеждан като случай на погрешно насочен инстинкт. Когато се случва така, нашите големи природни дарове, инстинктите, се превръщат във физически и умствени отклонения.

Стъпка Четвърта е един енергичен и болезнен опит да открием какви са били и продължават да бъдат нашите отклонения. Искаме да открием точно как, кога и къде нашите естествени желания са се деформирали. Искаме да погледнем право в очите нещастието, което те са причинили на другите или на нас самите. Откривайки емоционалните си отклонения, можем да пристъпим към тяхното коригиране. Без целенасочени и постоянни усилия в тази насока за нас няма да има трезвеност или удовлетворение. Без дълбок и безстрашен духовен самоанализ повечето от нас откриват, че вярата, която наистина дава резултати в ежедневието, е все още недостижима.

Преди да се заемем с подробностите на въпросния духовен самоанализ, нека погледнем по-отблизо основния проблем. Следващите прости примери придобиват голямо значение, когато мислим за тях. Да предположим, че даден човек поставя сексуалните си желания над всичко. В такъв случай този повелителен импулс може да разруши изгледите му за материална и емоционална сигурност, както и положението му в обществото. Друг може да развие такава мания за финансова стабилност, че да няма желание за нищо друго освен да трупа пари. Достигайки до крайност, може да се превърне в скъперник и дори в самотник, който отблъсква от себе си семейство и приятели.

Търсенето на сигурност не винаги се изразява в пари. Колко често виждаме някое уплашено човешко същество, решено да разчита изцяло на по-силна личност за напътствия и защита. Слабият, не успял да се прави със собствени сили с трудностите на живота, никога не узрява. Разочарованието и безпомощността са негова съдба. След време неговите покровители изчезват или умират и той отново остава сам и уплашен.

Виждаме също така мъже и жени, обладани от стремеж за власт, да се посвещават на опити да управляват себеподбните си. Такива хора често пропиляват всичките си възможности за постигане на разумна сигурност и щастлив семеен живот. Когато едно човешко същество се превърне в бойно поле на инстинктите си, той не може да има покой.

Но това не е цялата опасност. Всеки път, когато човек неразумно налага инстинктите си над околните, следва нещастие. Ако в преследване на богатство той потъпква хората, оказали се на пътя му, то това вероятно ще предизвика гняв, ревност и желание за мъст. Необузданият сексуален стремеж води до подобни усложнения. Отправените към другите претенции за прекалено внимание, протекция и любов могат само да пробудят у самите покровители желание за власт или отвращение – две чувства, също така нездравословни, колкото и претенциите, които са ги предизвикали. Когато стремежът за завоюване на престиж стане неконтролируем, било в кръжока по шев и кройка, било на международна конференция, то други хора започват да страдат, а често и да се бунтуват. Този сблъсък на инстинкти може да предизвика всякакви реакции, от студения укор до пламъците на революцията. По този начин ние влизаме в конфликт не само със самите себе си, но и с други хора, които също притежават инстинкти.

За алкохолиците е особено важно да разберат, че необузданите инстинкти в самите тях са основната причина за разрушителното им пиене. Ние пиехме, за да удавим чувството на страх, разочарование или потиснатост. Пиехме, за да избягаме от чувството на вина, причинено от страстите ни и след това пиехме отново, за да възбудим нови страсти. Пиехме от тщеславие – за да продължим да се наслаждаваме на глупавите си блянове за величие и власт. Тази извратена душевна болест не е приятна за гледане. Трудно е да се анализират вилнеещите инстинкти. Веднага, щом се опитаме да ги анализираме, се излагаме на опасността от сериозни реакции.

Ако по темперамент сме склонни към депресия, вероятно ще ни обхване чувство за вина и самоненавист. Затъваме в това лепкаво блато, като често изпитваме уродливото и болезнено удоволствие от това. С болезненото преследване на тази меланхолична дейност можем да изпаденем до такава степен на отчаяние, от която забвението изглежда единственият изход. Тук, разбира се, сме загубили всякаква перспектива и следователно цялото си истинско смирение. Защото това е гордост, обърната наопаки. Това въобще не е духовен самоанализ; това е точно процесът, който е довеждал депресирани хора до бутилката и до смъртта.

Ако все пак сме естествено предразположени към самодоволство или грандомания, реакцията ще бъде точно обратната. Ще се обидим от предложението на АА да направим духовна равносметка със самите себе си. Без съмнение с гордост ще посочим добрия живот, който мислим, че сме водили преди бутилката да ни срине. Ще настояваме, че сериозните недостатъци на характера ни, ако въобще приемаме, че има такива, са били причинени най-вече от прекомерното пиене. Поради това смятаме, че съвсем логично трезвеността е първото и последното нещо, към което трябва да се стремим. Вярваме, че някогашните ни добри черти ще се възродят в момента, в който се откажем от алкохола. След като в крайна сметка, като се изключи пиенето, сме добри хора, то защо трябва да си правим духовен самоанализ, щом сега сме трезви?

Хващаме се и за друга чудесна причина, за да избегнем духовния самоанализ. Викаме на висок глас, че сегашните ни неприятности и тревоги са причинени от други хора, такива, които наистина се нуждаят от духовен самоанализ. Твърдо вярваме, че ако те се отнасят добре с нас, всичко ще ни е наред. Следователно смятаме, че възмущението ни е справедливо – че сме в пълното си право да негодуваме. Не ние сме виновните. Други са виновни!

На този етап на самоанализа нашите наставници ни идват на помощ. Те могат да го сторят, защото носят със себе си изпитания опит на АА по отношение на стъпка Четвърта. Те успокояват потиснатите, като им показват, че техният случай не е нито необичаен, нито по-различен, че недостатъците в характера им не са по-многобройни или по-лоши от тези на който и да е друг член на АА. Наставникът доказва това като говори свободно и с лекота, без показност, за собствените си недостатъци, и минали, и настоящи. Този спокоен и все пак реалистичен поглед към постигнатото вдъхва сигурност. Наставникът вероятно подчертава, че новодошлият притежава някои добри качества, които трябва да се отбележат заедно с минусите му. Това отстранява болезнените чувства и поощрява равновесието. Щом стане по-обективен, новодошлият може по-скоро безстрашно, отколкото със страх да погледне собствените си недостатъци.

Наставниците на онези, които смятат, че не се нуждаят от самоанализ, се сблъскват с друг проблем. Това е така, защото хората, заслепени от гордост, несъзнателно отхвърлят мисълта за собствените си недостатъци. Тези новодошли едва ли се нуждаят от утеха. Проблемът е да им се помогне да намерят пролука в стената, издигната от собственото им Аз, през която да проникне светлината на разума.

Преди всичко може да им се каже, че по време на пиянското си минало болшинството от членовете на АА сериозно са страдали от склонността да се самооправдават. За повечето от нас самооправданието измисляше извинения; извинения, разбира се, за пиенето ни и за какви ли не прояви на налудничаво и разрушително поведение. Въздигнахме измислянето на извинения във висше изкуство. Трябваше да пием, защото времената бяха лоши или защото времената бяха добри. Трябваше да пием, защото вкъщи се задушавахме от много обич или пък ни липсваше такава. Трябваше да пием, защото в работата си постигахме огромни успехи или пък за нищо не ни биваше. Трябваше да пием, защото страната ни бе спечелила войната или бе загубила мира. И така – до безкрай.

Мислехме, че “обстоятелствата” ни тласкат към алкохола, а когато се опитвахме да променим тези обстоятелства и не успявахме, пиенето ни ставаше неконтролируемо и ние се превръщахме в алкохолици. И през ум не ни минаваше, че трябва да променим самите себе си, за да се приспособим към обстоятелствата, каквито и да са те.

В АА обаче постепенно разбрахме, че трябва да се направи нещо срещу отмъстителното ни негодувание, самосъжаление и неоправдана гордост. Трябваше да разберем, че всеки път, когато се правехме на важни, настройвахме хората срещу себе си. Трябваше да разберем, че когато таяхме злоба и търсехме отмъщение за пораженията си, всъщност удряхме самите себе си с тоягата на гнева, с която се канехме да налагаме другите. Научихме, че когато сме сериозно разстроени, първото нещо, което трябва да направим, е да уталожим това безпокойство, независимо от това кой или какво според нас го бе причинило.

Понякога ни бе необходимо много време, за да установим до каква степен сме жертва на тази емоционална неустойчивост. Лесно я долавяхме у другите, но много бавно – у самите себе си. Преди всичко трябваше да признаем, че притежаваме много от тези недостатъци, колкото и болезнено и унизително да бе това. Трябваше да се откажем от понятието “вина” в думите и мислите си по отношение на другите. Необходимо бе огромно желание, дори само да започнем. Но след като преодолеехме първите две-три препятствия, пътят пред нас изглеждаше по-лек. Започвахме да се виждаме такива, каквито бяхме в действителност или казано образно, печелехме смирение.

Разбира се, потиснатите и властолюбивите са личностни крайности, с които изобилства както АА, така и целият свят. Често те са точно толкова ярко изявени, колкото в посочените примери. Но също толкова често някои от нас притежават черти и на двете групи. Човешките същества никога не си приличат изцяло, така че всеки от нас, правейки духовна равносметка, трябва да определи недостатъците на собствения си характер. След като открие кои обувки му стават, би трябвало да ги обуе и да закрачи с нова увереност, че най-накрая е излязъл на правилния път.

Сега нека обмислим необходимостта от изготвяне на списък на по-изразените недостатъци на личността, които всеки от нас притежава в една или друга степен. От тези, които имат религиозно възпитание, тези слабости ще бъдат възприемани като сериозни нарушения на моралните принципи. Други ще мислят за тях като за недостатъци на характера. Трети ще ги наричат показатели за неприспособеност. Четвърти ще се разгневят, ако се говори за неморалност, а още повече за грях. Но всички, които имат поне капка разум, ще се съгласят с едно: че ние алкохолиците имаме много недостатъци, за отстраняването на които трябва да се направи много, ако искаме да постигнем трезвост, напредък и истинска способност да се справим с живота.

За да избегнем недоразуменията, породени от названията, които трябва да бъдат дадени на тези слабости, нека вземем всепризнатия списък на основните човешки недостатъци – Седемте смъртни гряха – гордост, алчност, сладострастие, гняв, чревоугодничество, завист и леност. Не напразно гордостта оглавява листата. Това е така, защото гордостта, водеща до самооправдание и винаги пришпорвана от неосъзнати страхове, е основата на повечето човешки затруднения, най-голямото препятствие за истински напредък. Гордостта ни примамва да отправяме към себе си и другите желания, които не могат да бъдат изпълнени без да деформираме или злоупотребим с инстинктите, дарени ни от Бог. Когато удовлетворяването на инстинктите ни за секс, сигурност и общуване се превърне в единствената цел на живота ни, тогава идва гордостта, за да оправдае излишествата.

Всички тези недостатъци пораждат страх, който сам по себе си е душевна болест. Тогава страхът води до нови недостатъци на характера. Неоправданият страх, че инстинктите ни няма да бъдат задоволени, ни кара да желаем това, което притежават другите, да се блазним от секс и власт, да се гневим, когато инстинктивните ни желания са заплашени, да завиждаме, когато амбициите на другите се осъществяват, а нашите не. Ядем, пием и се опитваме да сграбчим повече от това, което ни е необходимо, страхувайки се, че то няма никога да ни стигне. Истински уплашени пред перспективата да работим, ние оставаме бездейни. Шляем се и се маем или в най-добрия случай работим неохотно и на половин оборот. Тези страхове са термитите, които постоянно разяждат основите на всеки начин на живот, който се опитваме да изградим.

И така, когато АА предлага да се направи безстрашна духовна равносметка, на всеки новодошъл му се струва, че това е повече, отколкото той би могъл да стори. Всеки път, когато се опитва да надзърне в душата си, гордостта и страхът го дърпат назад. Гордостта казва:”Не си длъжен да минеш по този път”, а страхът нашепва:”Да не си посмял да погледнеш”. Но опитът на тези членове на АА, които наистина са направили духовен анализ на самите себе си, сочи, че гордостта и страхът всъщност се оказват само бостански плашила. Щом веднъж пожелаем да си направим равносметка и положим усилия да я направим добросъвестно, чудна светлина озарява мрака. Ако постоянстваме, у нас се поражда нова увереност и чувството на облекчение, с което най-накрая се срещаме със себе си, е неописуемо. Това са първите плодове на стъпка Четвърта.

До този момент новодошлият вероятно е стигнал до следните заключения: че недостатъците на характера му, причинени от необуздани инстинкти, са първопричина за пиенето и провала на живота му, че ако не желае да положи сериозни усилия за отстраняването на най-лошите от тези слабости, ще му убягват и трезвостта, и душевното спокойствие, че фалшивите основи на живота му трябва да бъдат сринати и той да бъде изградена отново на сигурна почва. Веднъж пожелал да търси недостатъците си, той ще попита: “Как точно да го направя? Как да направя анализ на самия себе си?”

Тъй като стъпка Четвърта е само началото на един дълготраен начин на живот, може да се предложи първо да погледне онези свои слабости, които водят до сериозни неприятности, а са доста очевидни. Като използва най-добрите си критерии за добро и зло, може да направи бърз преглед на поведението си по отношение на първичните си инстинкти за секс, сигурност и общуване. Поглеждайки назад към собствения си живот, той може веднага да започне като отговори на следните въпроси: Кога, как и точно в кои случаи егоистичното ми търсене на сексуални контакти навреди на други хора и на самия мен? Кои хора бяха наранени и до каква степен? Не разруших ли брака си и не нанесох ли вреда на децата си? Не изложих ли на опасност положението си в обществото? Как точно реагирах тогава в тези ситуации? Не страдах ли от чувство на вина, което нищо не бе в състояние да потуши? Или пък настоявах, че аз бях преследваният, а не преследващият, като по този начин се самооправдавах? Как реагирах на сексуални разочарования? Когато ме отхвърляха отмъстителен ли ставах или потиснат? Изкарвах ли си го на други хора? Ако вкъщи ме отблъскваха или ме посрещаха хладно, използвах ли това като повод за изневяра?

За повечето алкохолици от значение са и въпросите, които трябва да се зададат по отношение на поведението, свързано с емоционалната и финансова сигурност. В тези области страхът, алчността, властолюбието и гордостта са причина за най-честите и големи злини. Като гледа служебното си развитие, почти всеки алкохолик може да си зададе следните въпроси: Освен пиенето, кои недостатъци на характера ми доведоха до финансовата ми нестабилност? Дали страхът и чувството ми за малоценност по отношение на това дали съм годен за работата си, разрушиха самоувереността ми и ме изпълниха с противоречия? Опитах ли се да прикрия тези усещания чрез блъфиране, измама, лъжа и бягство от отговорност? Или пък чрез раздразнение от това, че другите не са разпознали моите наистина изключителни способности? Не се ли надценявах и не се ли правех на важен? Нямах ли безпринципни амбиции, поради които измених на партньорите си и ги ощетих? Не бях ли прахосник? Не бях ли вземал неразумно пари назаем, без да се замисля за връщането им? Не бях ли скъперник, отказал да издържа семейството си както трябва? Правех ли икономии? Какво беше отношението ми към “лесните пари”, към борсовите спекулации, към надбягванията?

Деловите жени в АА естествено ще открият, че много от тези въпроси се отнасят и до тях. Но домакинята-алкохоличка също може да доведе до финансова нестабилност на семейството си. Може да лъже в сметките, да отнема пари за домакинството, да прекарва следобедите си в хазартни игри и да вкарва съпруга си в дългове чрез безотговорност, пилеене и екстравагантност.

Всички алкохолици, които поради пиене са загубили работата си, семействата си и приятелите си, трябва да се самоанализират безмилостно, за да могат да преценят как собствените им личностни недостатъци са унищожили тяхната сигурност.

Най-честите симптоми на емоционалната нестабилност са тревогата, гневът, самосъжалението и депресията. Те извират от неща, които понякога изглежда са вътре в нас, а понякога са извън нас. За да направим равносметка в това отношение, би следвало да разгледаме внимателно личните си взаимоотношения, които ни причиняват постоянни или периодични неприятности. Трябва да помним, че този вид несигурност може да се породи навсякъде, където инстинктите са заплашени. Въпросите, насочени в тази посока, биха могли да звучат така: Като се обърна към миналото си, кои сексуални ситуации мога да кажа, че са ми донесли тревога, горчивина, разочарование или депресия? Разглеждайки всяка ситуация обективно, мога ли да видя къде съм сгрешил? Не ме ли разстройваха тези затруднения поради егоизъм или прекомерни искания? Или, ако безпокойството ми бе привидно причинено от поведението на другите, защо бях неспособен да приема условията, които не мога да променя? Това са основните въпроси, които могат да пресекат източника на моето безпокойство и да посочат дали съм в състояние да променя поведението си и по този начин спокойно да се подложа на самодисциплина.

Нека предположим, че финансовата нестабилност постоянно събужда същите чувства. Мога да се запитам до каква степен собствените ми грешки са подхранвали моето разяждащо безпокойство. И ако действията на другите са част от причината, какво мога да направя аз по този повод? Ако не съм в състояние да променя сегашното положение на нещата, имам ли желание да предприема необходимите мерки, за да нагодя живота си към условията, такива каквито са? Въпроси като тези, повечето от които лесно идват на ум във всеки отделен случай, ще помогнат да се видят главните причини.

Много от нас обаче са пострадали най-силно от деформираните си взаимоотношения със семейството, приятелите и обществото. Точно в тези отношения проявявахме особена глупост и инат. Основният факт, който не бяхме в състояние да прозрем, е нашата пълна неспособност да изградим истинско партньорство с друго човешко същество. Нашата его мания изкопава две катастрофални клопки. Или настояваме да се разпореждаме с хората, които познаваме, или прекалено много зависим от тях. Ако прекалено много разчитаме на другите, те рано или късно ще ни изоставят, защото и те са хора и не могат да откликват постоянно на нашите искания. По този начин нашата нестабилност нараства и започва да ни измъчва. Обикновено когато се опитваме да подчиним другите на собствените си интереси, те се бунтуват и сериозно ни се противопоставят. Тогава развиваме чувство на обида, преследване и желание за мъст. Ако удвоим усилията си за самоконтрол и продължаваме да се проваляме, страданията ни стават тежки и постоянни. Нито веднъж не се бяхме постарали да бъдем част от семейството, приятел сред приятели, работник сред колегите си, полезни членове на обществото. Винаги се стараехме да си пробием път до върха или да се скрием под него. Това егоистично отношение пречеше на всякакви дружески взаимоотношения с когото и да било от заобикалящите ни. Нямахме и най-малка представа за истинско братство.

Някои ще де възпротивят на много от поставените въпроси, защото си мислят, че недостатъците на собствения им характер не са така ярко изразени. На такива хора може да се каже, че един съвестен анализ вероятно ще разкрие точно тези недостатъци, с които са свързани въпросите, будещи негодуванието им. Тъй като погледнато повърхностно ние не изглеждахме кой знае колко лоши, често със смущение откривахме, че това се дължи на дебелите пластове самооправдание, с които бяхме затрупали дълбоко в себе си точно тези недостатъци. Каквито и да бяха тези недостатъци обаче, в крайна сметка те ни бяха тласкали към алкохолизма и страданието.

Следователно при започване на самоанализа девизът ни трябва да бъде: „Да не пропускаме нищо.” В това отношение е разумно да записваме отговорите си. Това ще бъде от полза за ясното мислене и честната преценка. Това ще бъде първото осезателно доказателство за истинското ни желание да тръгнем напред.

И Дванадесетте стъпки на АА изискват от нас да вървим против естествените си наклонности – всички те потискат нашето “Аз”. Когато нещата опрат до потискане на собственото “Аз”, малко други стъпки се приемат толкова трудно, колкото стъпка Пета. Но едва ли друга Стъпка е по-важна от тази за постигане на дълготрайна трезвеност и душевен покой.

Опитът на АА ни е научил, че не можем да живеем само със смазващите ни проблеми и недостатъците на характера ни, които ги причиняват и задълбочават. Ако със стъпка Четвърта като с прожектор сме осветили живота си и тя ясно е очертала онези преживявания, за които не бихме искали да си спомняме, ако сме разбрали как погрешното ни мислене и погрешните действия са причинили щети на нас и на други хора, тогава потребността да престанем да живеем сами с измъчващите ни призраци от предишния живот става все по-остра.

Едновременно с това страхът и нежеланието да направим това са толкова силни, че мнозина от АА в началото се опитват да прескочат стъпка Пета. Търсим по-лесен начин, който обикновено се състои в общото и общо-взето безболезнено признание, че по време на пиянското ни минало понякога сме се държали зле. Тогава за известно равновесие добавяме драматични описания на тази част от пиянското си поведение, за която нашите приятели вероятно и без това знаят.

За нещата, които действително ни безпокоят и изгарят, не казваме обаче нищо. Казваме си, че някои обезпокоителни и унизителни спомени не трябва да бъдат споделяни с когото и да било. Те ще си останат наша тайна. Жива душа не бива да ги узнае. Надяваме се да ги отнесем със себе си в гроба.

Но ако опитът на АА има някаква стойност, това не само е неразумно, но дори и опасно решение. Малко други объркани становища са причинили повече беди, отколкото прескачането на стъпка Пета. Някои хора изобщо не могат да останат трезви; други ще се запиват периодично, докато в крайна сметка действително не “прочистят” душите си. Дори ветерани в АА, трезви в продължение на години, често прескъпо заплащат прескачането на тази стъпка. Те ще признаят как са се опитвали да носят товара си сами, колко много са страдали от избухливост, тревога, угризения и потиснатост и как несъзнателно търсейки облекчение понякога са обвинявали дори най-добрите си приятели точно в тези недостатъци на характера, които самите те са се опитвали да прикрият. Те винаги установяваха, че изповядването на чужди грехове не носи облекчение. Всеки един от нас трябваше да изповядва собствените си грехове.

Разбира се, този обичай да се признават недостатъците пред друг човек е много древен. Той е изпитван през всяко следващо столетие и е характерен за живота на всички духовно целеустремени и действително религиозни хора. Днес обаче религията в никакъв случай не е единственият адвокат на този спасителен принцип. Психиатри и психолози подчертават дълбоката потребност на всяко човешко същество да вижда и познава недостатъците на собствената си личност и да ги обсъжда с друг, достоен за доверие и предявяващ разбиране човек. Що се отнася до алкохолиците, АА би отишло и по-далеч. Повечето от нас биха заявили, че без смело признаване на недостатъците си пред друго човешко същество не бихме могли да останем трезви. Ясно е, че Божията милост няма да влезе в нас и няма да отстрани разрушителните ни пристрастия, докато не направим това.

Какво можем да получим от стъпка Пета? Най-малкото ще се отървем от онова страшно чувство на изолираност, което винаги сме имали. Почти без изключение алкохолиците страдат от самота. Дори и преди пиенето ни да се влоши и хората да започнат да ни отбягват, почти всички ние се чувствахме без собствено място. Или бяхме срамежливи и не смеехме да се доближим до другите, или се проявявахме като шумни хора, жадуващи за внимание и приятелство, каквито никога не получавахме – поне не така, както разбирахме нещата. Винаги се сблъсквахме с онова загадъчно препятствие, което нито можехме да прескочим, нито успявахме да разберем. Приличахме на актьори на сцената, които отведнъж осъзнават, че не знаят нито една от репликите си. Това е една от причините, поради които толкова много обичахме алкохола.Той ни позволяваше да се държим непринудено. Но дори Бакхус се обърна срещу нас – бяхме окончателно сразени и изоставено в ужасяваща самота.

Когато достигнахме до АА и за първи път в живота си се озовахме сред хора, които изглежда ни разбираха, ни обхвана страшно вълнуващо чувство за принадлежност. Струваше ни се, че проблемът с нашата изолираност е решен. Скоро обаче открихме, че докато вече не бяхме сами в социален смисъл, все още страдахме от старите пристъпи на тревожна отчужденост. Докато не споделяхме с пълна откровеност противоречията си и не чуехме друг да го прави, все още не можехме да бъдем приобщени. Стъпка Пета беше отговорът. Това бе началото на истинска близост с хората и Бога.

Тази жизнено важна стъпка също така ни вдъхна чувството, че може да ни бъде простено, независимо от това какво бяхме мислили или вършили. Често пъти, докато работехме с нашите наставници и духовни съветници по тази стъпка, за първи път се чувствахме истински способни да простим на другите, независимо от това колко тежко се чувствахме наранени от тях. Духовният ни самоанализ ни беше убедил, че трябва да се стремим към пълно опрощение, но едва когато решително се заехме със стъпка Пета, дълбоко в себе си разбрахме, че можем да получим опрощение, така както можем и да дадем опрощение.

Друго нещо, което можем да очакваме от споделянето на недостатъците си с друго човешко същество е смирението – нещо, което често е неправилно разбирано. За тези, които са напреднали в АА, това означава ясно да определим какво и кои сме всъщност, след което искрено да се опитаме да станем това, което бихме могли да бъдем. Следователно първото ни истинско придвижване към смирението трябва да се състои в това да признаем недостатъците си. Нито един недостатък не може да бъде отстранен, ако не го виждаме ясно. Трябва обаче да направим нещо повече от това да го видим. Обективният поглед върху самите себе си, който постигнахме в стъпка Четвърта, бе в крайна сметка само един поглед. Всички видяхме например, че ни липсва честност и търпимост, че понякога ни обхващат пристъпи на самосъжаление или заблуда за лично величие. Макар че това беше унизително, то не означаваше непременно, че сме се сдобили с истинско смирение. Въпреки че ги бяхме признали, недостатъците ни си оставаха. Трябваше да се направи нещо за тях. Скоро след това открихме, че сами не можем да се справим.

Големите придобивки, които ни носи стъпка Пета, се състоят в по-големия ни реализъм, а оттам и повечето искреност спрямо самите нас. Когато направихме равносметка със самите себе си, започнахме да подозираме колко много главоболия ни е причинила самоизмамата. Това доведе до една обезпокояваща мисъл. Ако през целия си живот повече или по-малко сме се самозалъгвали, как можем сега да сме сигурни, че не продължаваме да се самозаблуждаваме? Как можехме да сме сигурни, че сме направили истински опис на недостатъците си и че действително сме ги признали дори пред самите себе си? Тъй като все още ни спохождаха страхът, самосъжалението и наранените чувства, вероятно въобще не можехме да си направим вярна самопреценка. Прекаленото чувство за вина и угризенията можеха да ни накарат да драматизираме и преувеличаваме грешките си. Или пък гневът и наранената гордост можеха да бъдат димна завеса за прикриване на някои от недостатъците ни, в които обвинявахме другите. Вероятно също така продължаваха да ни спъват много други наши слабости, големи и малки, за чието съществуване дори не подозирахме.

И така, бе повече от очевидно, че самостоятелната самопреценка и основаващото се единствено на нея признаване на недостатъците ни не би било достатъчно. Ако искахме действително да узнаем и признаем истината за себе си, ни трябваше помощ отвън – Божията помощ и тази на друго човешко същество. Само обсъждайки самите себе си без да скриваме нищо, чрез желанието да приемем съвет и напътствие можехме да излезем на пътя на правилното мислене, непоклатимата честност и истинското смирение.

И все пак много от нас все още се спираха. Казвахме:”Защо да не може Бог “така както го разбираме”, да ни каже къде сме се отклонили от правия път? Ако Създателят ни е дал живот на първо място, то тогава Той трябва в подробности да знае къде сме сгрешили. Защо не направим признанията си направо пред Него? Защо трябва да въвличаме и други във всичко това?”

На този етап трудностите в опитите да общуваме сами с Бог са двустранни. Въпреки че в началото може с изненада да установим, че Бог знае всичко за нас, ние сме склонни много бързо да свикнем с това. Неизвестно защо, да бъдем насаме с Бог не изглежда толкова смущаващо, колкото ако се изправим пред друг човек. Докато наистина не седнем и не започнем да говорим на висок глас за това, което толкова дълго сме прикривали, желанието да прочистим душите си остава само на теория. Когато сме откровени с друг човек, това потвърждава, че сме били честни пред себе си и пред Бог.

Втората трудност е следната: нещата, както ги виждаме, когато сме сами, могат да бъдат изопачени от собствените ни размишления и самозалъгване. Ползата от споделянето с друг човек се състои в това, че можем да получим направо мнението му и съвет за нашето положение без да се съмняваме в смисъла на този съвет. Опасно е да решаваш сам по отношение на духовни неща. Колко пъти сме чували хора с добри намерения да твърдят, че Бог ги напътства, когато бе съвсем ясно, че те жестоко се заблуждават. Не притежавайки нито опит, нито смирение, те са се заблудили и са в състояние да оправдаят и най-голямата глупост под предлог, че това Бог им го е казал. Трябва да се отбележи, че духовно издигнатите хора почти винаги настояват да обсъдят с приятели или духовни наставници съветите, за които смятат, че са дошли от Бог. Още повече непосветеният не бива да се излага на опасността по този начин да допусне глупави, ако не и трагични грешки. Въпреки че мнението или съветът на другите може и да не са безгрешни, вероятно те ще бъдат значително по-точни от всяко друго напътствие, което бихме получили, докато сме все още неопитни в умението да общуваме със сила по-Висша от нас.

Следващият ни проблем е да открием човек, на който можем да се доверим. Тук трябва да бъдем много внимателни, като не забравяме, че предпазливостта е високо ценена добродетел. Вероятно ще трябва да споделим с този човек факти за себе си, които никой не бива да узнае. Ще искаме да говорим с някои, който е опитен, който не само че не пие, но е успял да се справи и с други сериозни трудности. Трудности, които вероятно напомнят нашите собствени. Този човек може да бъде нашият наставник, но това не е задължително. Ако му имате доверие, ако характерът и проблемите му са сходни с вашите, то това би бил добър избор. Освен това вашият наставник има предимството да знае нещо за вашия случай.

Може би отношенията ви с него са такива, че сте готови да му разкриете само част от миналото си. Ако случаят е такъв, сторете го непременно, защото би трябвало да започнете колкото се може по-рано. Може да се окаже, че ще изберете някой друг за по-трудните и дълбоки откровения. Другият може да бъде някой външен за АА човек – например вашият свещеник или лекар. За някои от нас един напълно непознат човек се оказва най-добрият избор.

Истинските доказателства за правилен избор са собственото ви желание да се доверите и пълното ви упование в този, с когото споделяте първото си вярно самонаблюдение. Дори ако сте открили такъв човек, често е необходима голяма решителност, за да се обърнете към него. Никой не може да твърди, че програмата на АА не изисква воля; това е едно от местата, където вероятно ще ви бъде необходима цялата воля, на която сте способни, но въпреки това за ваше щастие има всички изгледи да бъдете приятно изненадани. Когато внимателно обясните целта си и довереното лице разбере каква неоценима услуга може да ви направи, разговорът ще потече с лекота и скоро ще се оживи. Не след дълго слушателят ви вероятно ще ви разкаже нещо за себе си, което още повече ще ви предразположи. При условие, че не прикривате нищо, чувството за облекчение ще нараства от минута на минута. Проклетите, натрупани от години емоции ще се освободят и като по чудо ще изчезнат в момента, в който са споделени. С утихване на болката, мястото и ще бъде заето от изцелително спокойствие. И когато така се съберат смирението и ведрината, вероятно ще се случи друго важно нещо. Мнозина анонимни алкохолици, в миналото атеисти или агностици, споделят, че на този етап на стъпка Пета са почувствали присъствието на Бог. И дори вярващите започват да чувстват присъствието на Бог по-осезателно от преди.

Това чувство на съединяване с Бог и хората, това излизане от изолацията чрез откритото и честно споделяне на ужасното чувство за вина ни извежда до място за отдих, където можем да се подготвим за следващата стъпка към пълна и съдържателна трезвеност.

“Това е стъпката, която разграничава мъжете от момчетата.” Така казва един уважаван от нас свещеник, който е един от най-добрите приятели на АА. Той обяснява, че всеки човек, който притежава достатъчно желание и честност, за да опитва многократно стъпка Шеста по отношение на всичките си несъвършенства – без каквито и да е задръжки – наистина е изминал дълъг духовен път и следователно има правото да се нарича мъж, който чистосърдечно се опитва да израсне по образ и подобие на Създателя си.

Разбира се, на често спорния въпрос дали Бог може – и при определени обстоятелства иска – да отстрани недостатъците на характера ни, почти всички членове на АА могат да отговорят положително. За тях това предположение изобщо не е гола теория; това е един от най-сигурните факти в живота им. Те често предлагат да го докажат чрез твърдения като следното:

“Разбира се, аз бях напълно победен, смазан. Собствената ми воля нямаше никакво въздействие, що се отнася до алкохола. Промяната на обстановката, най-старателните усилия от страна на семейството ми приятели, лекари и свещеници не се справяха с алкохолизма ми. Просто не можех да спра да пия и изглежда нито едно човешко същество не можеше да го стори. Но когато поисках да прочистя душата си и помолих Висшата сила – Бог, така както го разбирах – да ме освободи, пристрастието ми към пиенето изчезна. Просто бе отстранено от мен.”

На сбирките на АА по цял свят ежедневно се чуват такива изявления. За всички е очевидно, че всеки трезв член на АА е бил освободен от това много упорито и вероятно фатално пристрастие. Така изцяло и буквално всички от АА са били”напълно готови” за това Бог да премахне пристрастието към алкохола от живота им. И Бог е сторил точно това.

След като ни бе даден покой от алкохолизма, тогава защо да не можем по същия начин да достигнем до освобождаване от всяко друго затруднение или недостатък? Това е една от загадките на нашето битие, пълният отговор на която е само в Божия разум. Независимо от това, поне част от отговора е очевиден за нас. Когато мъже и жени се наливат с толкова много алкохол, че разрушават живота си, те извършват най-противоестествено деяние. Предизвиквайки инстинктивното си желание за самосъхранение, те изглежда са склонни към саморазрушение. Те вървят срещу собствения си най-силен инстинкт.

Когато разрушителната сила на алкохола ги отведе до смирение, Божията милост може да влезе в тях и да пропъди пристрастието им. Тук мощният им инстинкт за живот може напълно да сътрудничи на желанието на Създателя им да ги дари с нов живот. Защото както природата, така и Бог, презират самоубийството.

Повечето от другите ни трудности обаче не се вписват в такава една категория. Всеки нормален човек желае например да се храни, да се възпроизвежда, да бъде някой в обществото на себеподобните си. И иска да има поне някаква сигурност и безопасност, когато се опитва да постигне тези неща. Така всъщност го е сътворил Бог. Бог не е сътворил човека, за да се самоунищожава с алкохол, а го е дарил с инстинкти, които да му помагат да оцелее.

Отникъде, поне в този живот, не се разбира, че Създателят ни очаква от нас да се освободим от инстинктивните си желания. Доколкото ни е известно, никъде не пише, че Бог е отстранил от някое човешко същество всичките му естествени влечения.

Тъй като повечето от нас са родени с изобилие от естествени желания, не е странно, че допускаме те да надминат първоначалното си предназначение. Когато сме сляпо увлечени от тях или когато настоятелно искаме те да ни доставят повече наслади и удоволствия, отколкото е възможно или ни се полага, достигаме точката, в която се отклоняваме от степента на съвършенство, която Бог ни е отредил да имаме тук на земята. Това е мярката за недостатъците на нашия характер или, ако щете, на нашите грехове.

Ако се помолим, Бог сигурно ще прости прегрешенията ни. Той в никакъв случай не би ни направил белоснежно чисти и не би ни съхранил такива без нашето съдействие. Това е нещо, към което трябва сами да се стремим. Той иска от нас само да се опитаме с всички сили да напреднем в изграждането на характера си.

И така, стъпка Шеста – “Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези недостатъци от характера ни” – е начинът на АА за заемане на възможно най-добра позиция, за да се започне това доживотно дело. Това не означава, че очакваме да бъдем освободени от всичките си недостатъци така, както стана с пиенето. Някои от тях могат да изчезнат, но по отношение на повечето от тях трябва да се задоволим с бавно и постепенно подобряване. Ключовите думи “напълно готови” подчертават факта, че искаме да се стремим към най-доброто, което ни е известно или за което можем да научим.

Колко измежду нас притежават тази степен на готовност? В абсолютен смисъл, практически никой. Най-доброто, което можем да направим, с цялата си честност, на която сме способни, е да се опитаме да я постигнем. Дори тогава най-добрите от нас ще открият за свое удивление, че винаги има една точка, в която казваме: “Не, все още не мога да се откажа от това.” И често ще се оказваме на още по-опасно място, когато ни идва да възкликнем: “От това никога няма да се откажа!” Такава е силата на нашите инстинкти да надхвърлят самите себе си. Независимо от това доколко сме напреднали, винаги ще се намерят желания, които се противопоставят на Божията благодат.

Някои, които си мислят, че са постигнали много, могат да оспорят това, така че нека се опитаме да се спрем на проблема малко по-подробно. Никой не иска да е толкова горд, че да бъде упрекван в самохвалство, нито толкова алчен, че да бъде белязан като крадец. Никой не иска да се гневи толкова много, че да убие, да бъде толкова похотлив, че да изнасили, толкова лаком, че да съсипе здравето си. Никой не иска да бъде измъчван от постоянната болка на завистта или да бъде парализиран от мързел. Разбира се, повечето човешки същества не страдат от посочените недостатъци в толкова изразени форми.

Ние, които сме се отървали от тези крайности, сме склонни да се поздравим. А всъщност имаме ли основание за това? В крайна сметка не е ли чисто и просто личният интерес този, който е помогнал на повечето от нас да се отърват? Така или иначе за избягване на крайностите, които биха довели до нашето наказание, не се иска кой знае какво духовно усилие. Когато обаче се сблъскахме с по-меките прояви на същите тези несъвършенства, тогава къде сме?

Това, което трябва да признаем сега е, че ние се радваме на тези недостатъци. Ние всъщност ги обичаме. Кой например не обича усещането, че поне малко или дори много превъзхожда околните? Не е ли вярно, че оставяме алчността да се маскира като амбиция? Не е възможно да мислим, че харесваме похотта. Но колко мъже и жени говорят за любов, като при това вярват в думите си, само за да прикрият сладострастието в някой тъмен ъгъл на съзнанието си. И дори когато остават в рамките на общоприетото, много хора трябва да признаят, че сексуалните им фантазии често се прикриват под формата на романтични мечти.

Удоволствие доставя и така нареченият “справедлив гняв”. По перверзен начин може да извлечем удовлетворение от факта, че много хора предизвикват у нас досада, защото това ни носи приятното усещане на превъзходство. Обвитите с нашия гняв клюки, благовидна форма на убийство чрез съсипване на хората, също ни носят удовлетворение. С това ние не се опитваме да помогнем на онези, които критикуваме; опитваме се да изтъкнем собствените си морални принципи.

Когато чревоугодничеството не е напълно разрушително, за него също сме измислили по-лека формулировка – наричаме го “да не си отказваме нищо”. Живеем в свят, пълен със завист. Повече или по-малко всеки е заразен от нея. От този недостатък извличаме деформирано, но съвсем определено удоволствие. Иначе защо ще прахосваме толкова време да искаме това, което не притежаваме, вместо да полагаме усилия да го постигнем, или яростно да гоним качества, които никога няма да притежаваме, вместо де приемем факта и да се примирим? Колко често се трудим усилено без друг мотив, освен този да сме осигурени и бездейни в бъдеще – разбира се, наричаме това “излизане в пенсия”. Нека разгледаме и способността си за протакане, което всъщност е мързел с четири срички. Почти всеки може да представи дълъг списък от такива слабости и много малко от нас биха се замислили сериозно да се откажат от тях, освен ако те не започнат да им причиняват прекалено големи неприятности.

Някои хора могат разбира се да заключат, че са наистина готови за отстраняването на такива недостатъци. Но дори и те, ако изготвят списък на по-леки несъвършенства, ще бъдат принудени да признаят, че предпочитат да запазят някои от тях. Следователно ясно е, че много малко от нас могат лесно и бързо да се подготвят за насочване към духовно и морално съвършенство; искаме да постигнем само толкова, колкото ни е необходимо да си изкараме живота, в зависимост разбира се от различните ни схващания за това колко ни е необходимо. Така че разликата между “момчета и мъже” е разликата между стремежа към цел, която сами сме си набелязали и цел, която идва от Бога.

Мнозина веднага ще попитат: “Как е възможно да приемем пълния смисъл на стъпка Шеста? Та това е самото съвършенство!” Това изглежда труден въпрос, но в действителност не е такъв. Само стъпка Първа, в която направихме стопроцентово признание, че сме безпомощни пред алкохола, може да бъде практикувана до пълно съвършенство. Останалите единадесет стъпки представляват идеалното съвършенство. Те са целите, към които се стремим и мерките, с които преценяваме напредъка си. Погледната в тази светлина стъпка Шеста е все още трудна, но не е невъзможна. Единственото належащо нещо е да положим началото и да продължаваме да се опитваме.

Ако наистина искаме да постигнем нещо по тази стъпка по отношение на други проблеми освен алкохола, ще трябва отново да преоценим своята непредубеденост. Ще трябва да издигнем поглед към съвършенството и да бъдем готови да тръгнем в тази посока. Рядко има значение дали вървим колебливо. Единственият въпрос ще бъде: “Готови ли сме?”

Поглеждайки отново към тези недостатъци, от които все още не можем да се откажем, би трябвало да премахнем твърдите ограничения, които сме си поставили. Вероятно в някои случай ще бъдем принудени да кажем: “Все още не мога да се откажа от това…”, но не трябва да казваме: “От това никога няма да се откажа!”

Нека отхвърлим това, което изглежда като опасно отворени вратички. Предлага ни се да бъдем напълно готови да се стремим към съвършенство. Отбелязваме все пак, че известно забавяне може да ни бъде простено. Но на тази дума в съзнанието на търсещия благовидни причини алкохолик може да бъде дадено дълготрайно значение. Той може да се каже: “Лесна работа! Добре, ще се стремя към съвършенство, но няма за какво да си давам зор. Може би мога да отлагам безконечно решаването на някои от проблемите си”. Разбира се, така нищо няма да се постигне. Такова самозаблуждение трябва да бъде отстранявано заедно с много други приятни опити за обяснение на фактите. Най-малкото трябва да се захванем с най-лошите недостатъци на характера си и колкото се може по-скоро да тръгнем към отстраняването им.

В момента, в който кажем: “Не, никога!”, съзнанието ни се затваря за Божията благодат. Забавянето е опасно, а съпротивлението може да се окаже фатално. Точно това е точката, в която изоставяме ограничените си цели и се приближаваме към Божията воля спрямо нас.

Тъй като тази стъпка се отнася специално до смирението, тук би трябвало да се спрем и да размислим какво представлява смирението и какво означава неговото практикуване.

Наистина постигането на по-голямо смирение е основният принцип на всяка една от Дванадесетте стъпки на АА. Това е така, защото без известна степен на смирение нито един алкохолик не би могъл да остане трезвен. Почти всички в АА са установили, че ако не развият това скъпоценно качество повече, отколкото се изисква само за да останат трезви, те все още няма да имат кой знае какви изгледи да се почувстват истински щастливи. Без него не могат да живеят целеустремено или в трудни моменти да повикат на помощ вярата, която може да се справи с бедствени положения.

Смирението, като дума и като идеал, се посреща много лошо в нашия свят. Не само идеята е зле разбрана; често не се харесва и самата дума. Много хора нямат и най-малка представа за смирението като начин на живот. Много от приказките, които чуваме в ежедневието си и голяма част от това, което четем, подчертават възгордяването на човека от собствените му достижения.

С много интелект хората на науката са принуждавали природата да разкрие тайните си. Огромните ресурси, които сега се овладяват, обещават такива количества материални богатства, че много хора вярват в скорошното настъпване на сътворения от човека “златен век”. Бедността ще изчезне и ще има такова изобилие, че всеки ще може да се ползва от всичко, което си пожелае и да удовлетворява всяка своя прищявка. Теорията изглежда твърди, че щом всички първични инстинкти бъдат задоволени, няма да останат поводи за кавги. Хората ще бъдат щастливи и свободни да се съсредоточат върху културата и изграждането на личността. Единствено чрез собствените си разум и труд хората ще изградят съдбата си.

Определено нито един алкохолик и със сигурност нито един член на АА не подценява материалните постижения. Нито пък влизаме в спорове с многото, които все още страстно се придържат към убеждението, че задоволяването на основните ни естествени желания е главното предназначение на живота. Ние обаче определено сме сигурни, че нито една категория хора на света, повече отколкото алкохолиците, не е забърквала по-голяма каша в резултат на опитите си да живее според тези предписания. В течение на хилядолетия сме искали повече, отколкото ни се полагат обезпеченост, престиж и любов. Когато изглеждаше, че успявахме, ние пиехме, за да станат мечтите ни още по-грандиозни. Когато се разочаровахме, дори и частично, ние пиехме, за да забравим. Никога не получавахме достатъчно от това, което ни се струваше, че искаме.

Във всички тези стремежи, много от които добронамерени, основната ни грешка бе липсата на смирение. Не съумявахме да прозрем, че изграждането на личността и духовните ценности трябваше да бъдат поставяни на първо място и че предназначението на живота не е в удовлетворяването на материалните потребности. Съвсем типично за нас, бяхме объркали напълно целите със средствата. Вместо да гледаме на удовлетворяването на материалните желания като на средство, чрез което можем да живеем и функционираме като човешки същества, ние гледахме на тях като крайна цел и смисъл на живота.

Вярно е, че повечето от нас смятаха, че е желателно да имаме достоен характер, но очевидно добрият характер бе необходим, за да продължаваме да бъдем доволни от себе си. С повече честност и морал бихме имали по-добра възможност да получим онова, от което наистина се нуждаем. Но всеки път, когато трябваше да избираме между достойнството на характера и удобството, изграждането на характера се изгубваше в пушилката на това, което си мислехме, че е щастие. Много рядко приемахме, че изграждането на характера е нещо привлекателно само по себе си, нещо, към което бихме искали да се стремим независимо от това дали инстинктивните ни потребности са удовлетворени или не. Никога не ни минаваше през ум, че можехме да направим от честността, търпимостта и истинската любов към хората и Бог ежедневната основа на живота си.

Тази липса на придържане към някакви постоянни ценности и слепотата ни за истинския смисъл на нашия живот имаха и други лоши последици. Докато бяхме убедени, че можем да живеем като разчитаме единствено на собствената си воля и разум, дотогава действащата вяра във Висшата сила бе нещо невъзможно. Това оставаше в сила, дори когато вярвахме, че Бог съществува. В действителност може и да сме били искрено вярващи, но вярата ни оставаше безплодна, тъй като се опитвахме да си играем на Господ. Докато разчитахме преди всичко на собствените си сили, немислимо бе наистина да се уповаваме на Висшата сила. Липсваше основната съставка на всяко смирение – желанието да търсим и да изпълним Божията воля.

За нас процесът на откриване на нова перспектива бе невероятно болезнен. Само чрез постоянните унижения успявахме да научим нещо за смирението. Едва в края на един дълъг път, белязан от последователни поражения и унижения и при окончателното разгромяване на нашата самонадеяност, започнахме да възприемаме смирението като нещо повече от състояние на унизително отчаяние. На всеки новодошъл в АА се казва, в което скоро и сам има възможност да се убеди, че смиреното му признание за безпомощност пред алкохола е първата стъпка към освобождаването от неговата парализираща хватка.

И така, първо виждаме смирението като необходимост. Но това е само началото. Да се освободим напълно от отвращението към мисълта да бъдем смирени, да успеем да възприемем смирението като път към истинската свобода на човешкия дух, да се устремим към смирението като към нещо, което искаме, отнема на повечето от нас безкрайно много време. Един цял живот, движен от егоцентризъм, не може да бъде обърнат наведнъж. В началото се съпротивляваме на всяка крачка.

Когато най-накрая признаем без задръжки, че сме безсилни пред алкохола, ние сме склонни да въздъхнем с голямо облекчение и да кажем: “Добре, слава Богу, всичко свърши! Никога повече няма да ми се налага да мина през всичко това отново!” Тогава разбираме, често за свое изумление, че това е само първата крачка по новия път, който сме поели. Все още подтиквани от чиста необходимост, с нежелание се изправяме пред сериозните несъвършенства на характера ни, които на времето ни превърнаха в проблемни пиячи, несъвършенства, с които трябва да се справим, за да не се върнем отново към алкохолизма. Ние ще искаме да се отървем от някои недостатъци, но понякога това ще ни се струва ужасяващо невъзможно. Тогава със страстно постоянство се вкопчваме за други, които също са толкова пагубни за нашето равновесие, защото все още им се наслаждаваме прекалено много. Как е възможно да съберем решителност и желание да се отървем от такива непреодолими пориви и желания?

Отново обаче сме подтиквани от неизбежното заключение, до което води опитът на АА, че определено трябва да опитаме с воля или в противен случай ще се провалим по пътя. На този етап от нашето напредване изпитваме огромен натиск от страна на стремежа си да постъпваме правилно. Принудени сме да изберем между мъките на опитването и неизбежните наказания, ако не се опитваме. Тези първи стъпки по пътя правим с нежелание, но все пак ги правим. Може и все още да не ценим високо смирението като желана лична добродетел, но го приемаме като необходима помощ за нашето оцеляване.

Но когато открито погледнем към някои от тези недостатъци, когато ги обсъдим с друг човек и пожелаем да се освободим от тях, представата ни за смирението започва да придобива по-широк смисъл. По това време вероятно до известна степен сме се отървали от най-унищожителните си слабости. Радваме се на минути, в които наистина сме обхванати от душевен покой. За тези от нас, които до този момент са познавали само състоянието на възбуда, депресия или напрежение – с други думи за всеки от нас – този новооткрит покой е безценен дар. Наистина се е прибавило нещо ново. Докато преди смирението беше насилствено преглъщана унизителна храна, сега то се превръща в хранителна съставка, която може да ни донесе ведрина.

Това подобрено схващане за смирението отключва вратата пред друга революционна промяна в нашия поглед към света. Очите ни се отварят за огромните ценности, произтичащи от болезненото освобождаване от егоцентризма. До този момент животът ни бе насочен предимно към бягство от болката и проблемите. Бягахме от тях като от чума. Не искахме да си признаем факта, че страдаме. Бягството чрез бутилката беше винаги разрешение. Изграждането на личността чрез страданието може и да приляга на светци, но на нас определено не ни допадаше.

Тогава в АА ние гледахме и слушахме. Навсякъде видяхме смирението да превръща провалите и нещастието в безценни достойнства. Слушахме история след история за това, как смирението бе извлякло сила от слабостта. Във всеки случай болката бе цената, необходима за да бъдем допуснати до нов живот. Тази цена обаче ни бе дала повече, отколкото очаквахме. Даде ни известно смирение, което, както открихме – уталожваше болката. Започнахме по-малко да се страхуваме от болката и повече от всякога да се стремим към смирението.

В хода на по-доброто опознаване на смирението най-дъблокия резултат бе промяната на нашето отношение към Бог. И това бе вярно независимо от това дали бяхме вярващи или невярващи. Започнахме да се прощаваме с мисълта, че Висшата сила е нещо като второстепенен резервен играч, когото можем да повикаме само при нужда. Идеята, че ще продължим да си живеем живота, като Бог ни помага по малко от време на време, започва да се изпарява. Много от нас, които се бяха смятали за религиозни, осъзнаха ограничеността на това отношение. Отказвайки да поставим Бог на първо място, ние се бяхме лишили от помощта Му. Но сега в думите: “Аз не представлявам нищо, всичко е дело на Отца” се появи обещанието за помощ и смисъл.

Видяхме, че не бе необходимо да ни тласкат насила към смирението. То можеше да дойде от собственото ни желание, както и от неотслабващото страдание. В живота ни настъпи обрат, когато потърсихме смирението като нещо, което желаем, вместо като нещо, което ни е необходимо. Той отбеляза момент, в който започнахме да разбираме истинския смисъл на стъпка Седма: “Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци”.

Доближавайки се до самото изпълнение на стъпка Седма, може би е добре ние от АА да се запитаме още веднъж точно какви са по-далечните ни цели. Всеки от нас би искал да живее в мир със себе си и с околните. Бихме искали да сме сигурни, че Божието милосърдие може да направи от нас това, което не можем да постигнем сами. Видяхме, че недостатъците на характера, основани на недалновидни и недостойни желания са препятствията, които блокират пътя ни към тези цели. Сега виждаме ясно, че сме отправяли неразумни искания към себе си, към другите и към Бог.

Основният двигател на недостатъците ни бе егоцентричния страх – първичния страх, че може да загубим нещо, което притежаваме или че няма да получим нещо, което сме пожелали. Живеейки с неизпълнени желания, ние бяхме в състояние на постоянно объркване и неудовлетворение. Следователно, не можехме да намерим покой, ако не откриехме начин да намалим тези искания. Разликата между искане и обикновена молба е ясна за всеки.

Стъпка Седма е точката, в която променяме поведението си така, че с помощта на смирението можем да излезем от себе си и да се придвижим към другите и към Бог. Най-важното в стъпка Седма е смирението. Всъщност това означава, че сега трябва да пожелаем да опитаме смирението като цяр за отстраняването на другите ни недостатъци така, както в случая, когато признахме, че сме безпомощни пред алкохола и повярвахме, че сила по-висша от нас ще възвърне здравия ни разум. Ако тази степен на смирение ни помогне да открием милосърдието, чрез което можеше да бъде прогонено едно толкова смъртоносно пристрастие, то тогава трябва да има надежда за постигане на същия резултат по отношение на всеки друг проблем.

Стъпка Осма и стъпка Девета се отнасят до сферата на личните взаимоотношения. Първо, поглеждаме назад и се опитваме да открием къде сме сгрешили; след това влагаме цялото си старание за поправянето на стореното зло и трето, след като сме разчистили по този начин останките на миналото, търсим по какъв начин с новооткритото познание за самите себе си, можем да развием възможно най-добри отношения с всяко човешко същество, което познаваме.

Това е много голямо начинание. Това е задача, която можем да изпълняваме с нарастващо умение, без никога да успеем наистина да я осъществим. Овладяването на умението да живеем в мир, партньорство и братство с всички мъже и жени е интересно и увлекателно начинание. Всеки анонимен алкохолик е открил, че не може да постигне голям напредък в него, ако първо не се обърне назад и не направи точен и безпощаден преглед на човешките отломки, които е оставил по пътя си. До известна степен той вече е направил това, извършвайки духовния си самоанализ, но сега идва времето, когато трябва да удвои усилията си, за да открие колко хора и по какъв начин е наранил. Това ново отваряне на емоционални рани, някои стари, други вероятно забравени, а трети все още болезнено чувствителни, на пръв поглед може да изглежда безцелна и безсмислена операция. Но ако с добро се положи началото, големите придобивки се проявяват толкова бързо, че болката стихва с отстраняването на всяко следващо препятствие.

Тези препятствия са разбира се съвсем реални. Първото и едно от най-трудните е свързано с прошката. В момента, в който преосмислим изкривените си или прекъснати взаимоотношения с друг човек, преминаване в защитна позиция. За да избегнем мислите за злото, което сме причинил на друг, ние отмъстително се съсредоточаваме върху злото, което той ни е причинил. Това е особено вярно, ако той наистина не се е държал добре. Триумфално се хващаме за лошото му поведение като за идеалния мотив да намалим или забравим нашето собствено.

Точно тук трябва да се хванем здраво в ръце. Не върви истинският алкохолик да връзва кусури другиму. Нека не забравяме, че алкохолиците не са единствените, които са обсебени от болезнени чувства. Нещо повече, обикновено поведението ни под въздействието на алкохола е предизвикало недостатъците на другите да излязат наяве. Ние многократно сме изчерпвали до краен предел търпението на най-добрите си приятели и сме предизвиквали най-лошите страни на тези, на чието предразположение по начало не сме се радвали. В много случаи става дума за събратя по съдба, за хора, чиито мъки бяхме увеличили. Ако сега трябва да поискаме да ни простят, защо не започнем от това първо ние да простим, на всеки поотделно и на всички заедно?

Когато изреждаме хората, на които сме причинили зло, повечето от нас се сблъскват с друго препятствие. Беше ни нанесен доста сериозен удар, когато установихме, че трябва да се подготвим да признаем ужасното си поведение пред тези, на които бяхме причинили зло. Достатъчно неловко ни беше, когато трябваше да си го признаем само пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество. Но перспективата да посетим или дори да пишем на засегнатите ни ужасяваше, особено когато си припомняхме колко лошо бяха настроени към нас. Имаше също и такива случаи, когато хората, на които бяхме причинили зло, все още бяха в щастливо неведение, че сме ги наранили. Тогава защо да не оставим миналото на мира, казвахме ние. Защо въобще да мислим за всички тези хора? Това бяха някои от пътищата, чрез които страхът се обединяваше с гордостта, за да ни попречи да направим списък на всички хора, на които бяхме причинили зло.

Някои от нас обаче се препънаха друго непредвидено препятствие. Хващахме се упорито за твърдението, че когато пиехме, причинявахме зло единствено на себе си. Семействата ни не страдаха, защото винаги си плащахме сметките и рядко пиехме вкъщи. Деловите ни партньори не страдаха, защото обикновено идвахме навреме на работа. Репутацията ни не беше пострадала, защото бяхме сигурни, че малко хора знаят за нашето пиене. Тези, които знаеха пък понякога ни убеждаваха, че и на порядъчния човек може да му се случи да бъде на градус. Нищо повече от това, което лесно можеше да мине с няколко обичайни извинения.

Това отношение разбира се е крайният резултат на умишленото забравяне. Това е отношение, което може да бъде променено единствено чрез дълбоко и честно анализиране на мотивите на действията ни.

Въпреки че в някои случаи въобще не можем да възмездим злото, а в някои случаи това трябва да бъде отложено, независимо от това трябва да направим точен и наистина изчерпателен преглед на миналия си живот, тъй като в него са били замесени и много други хора. В много случаи ще установим, че независимо от това, че злото сторено на другите не е голямо, емоционалните злини, които сме причинили на себе си, са много големи. Много дълбоко, понякога съвсем забравени, в подсъзнанието ни се таят пагубни емоционални конфликти. В момента на тези събития те са ни причинили силни емоционални сътресения, които в последствие са обезцветили личността ни и са тласнали живота ни надолу.

Въпреки че главната ни цел е да възмездим другите, също толкова важно е да извлечем от преосмислянето на личните си взаимоотношения възможно най-изчерпателна информация за самите себе си и за основните ни затруднения. Тъй като лошите взаимоотношения с други хора почти винаги са били непосредствена причина за мъките ни, в това число и за алкохолизма ни, нито една друга област на анализ не дава по-удовлетворителни и ценни резултати от тази. Спокойното, вглъбено размишление върху личните ни взаимоотношения е в състояние да задълбочи степента на нашето самопознание. Можем да достигнем много по-далеч от повърхностните си слабости, можем да видим основните недостатъци, тези, които понякога бяха в самата основа на хода на живота ни. Дълбокото вникване в себе си, както откриваме, се отплаща и то щедро.

След това бихме могли да се попитаме какъв смисъл влагаме в думите “причинихме зло” на други хора. И въобще какви видове зло си причиняват хората един на друг? За да дадем определение на думата “зло” в практически смисъл, можем да го наречем резултат от сблъсък на инстинкти, които причиняват физическа, умствена, емоционална или духовна вреда на хората. Ако сме с постоянно лош нрав, предизвикваме гняв у другите. Ако лъжем или мамим, лишаваме другите не само от благата на този свят, но и от емоционална устойчивост и душевно спокойствие. Всъщност им даваме повод за презрение и отмъстителност. Ако сексуалното ни поведение е егоистично, можем да предизвикаме ревност, страдание и силно желание за мъст.

Тези прояви на осъдително поведение в никакъв случай не изчерпват злото, което можем да причиним. Нека помислим за по-трудно доловимите форми, които понякога нанасят не по-малка вреда. Нека предположим, че в семейна среда сме стиснати, безотговорни, коравосърдечни и студени. Нека предположим, че сме раздразнителни, прекалено критични, нетърпеливи и ни липсва чувство за хумор. Нека предположим, че съсредоточаваме вниманието си върху един член на семейството и пренебрегваме другите. Какво става, когато се опитваме да наложим волята си над цялото семейство, било чрез желязна дисциплина, било чрез постоянно даване на дребнави указания как точно трябва да организират живота си час по час? Какво става, когато затънем в депресия и самосъжаление, които прехвърляме и върху околните? Такъв списък на злини, причинени на другите – този вид, който прави съвместния живот с нас пиещите алкохолици, труден и често непоносим – може да бъде продължен до безкрайност. Когато пренасяме такива недостатъци в магазина, в службата и компанията на нашите познати, те могат да причинят почти толкова големи злини, колкото тези, които сме причинили вкъщи.

След като внимателно сме разгледали тази област на човешките взаимоотношения и сме решили кои черти на нашата личност са наранили и объркали живота на другите, вече можем да се опитаме да преровим паметта си за хората, които сме обидили. Няма да е трудно да открием най-близкостоящите и най-оскърбените. Тогава, връщайки се назад в живота си година по година, докъдето стига паметта ни, вероятно ще направим дълъг списък на хора, които до една или друга степен са били засегнати. Разбира се, би трябвало да обмислим и преценим внимателно всеки отделен случай. Трябва да се придържаме към признаването на нещата, които ние сме извършили, като междувременно забравим злините, които са ни причинени, както истинските, така и измислените. Трябва да избягваме крайните преценки, както по отношение на самите нас, така и по отоношние на другите. Не бива да преувеличаваме нито собствените си, нито чуждите недостатъци. Нашата постоянна цел трябва да бъде постигането на трезва и обективна оценка.

Когато моливът ни спира, можем да се окуражим и подкрепим, като си припомним какво е означавал за другите опитът на АА по тази Стъпка. Това е началото на края на нашата изолация от другите хора и Бога.

Добра разсъдливост, правилна преценка за подходящия момент, смелост и благоразумие – това са качествата, които ще са необходими за предприемането на стъпка Девета.

След като сме изготвили списък на хората, на които някога сме причинили зло, след като сме размислили внимателно върху всеки отделен случай и сме се опитали да възприемем най-правилното поведение, установяваме, че изкупуването на вината разделя тези, към които трябва да подходим, на няколко групи. Ще има такива, към които трябва да се обърнем веднага, щом сме достатъчно сигурни, че можем да останем трезви. Ще има такива, пред които можем само частично да изкупим вината си, защото пълното и разкриване ще причини на тях или на други по-скоро зло, отколкото добро. Ще има и други случаи, в които това трябва да бъде отложено и други, с които поради естеството на обстоятелствата никога няма да можем да влезем в непосредствен контакт.

Повечето от нас започват да разглеждат някои от грешките си още в деня, в които сме се присъединили към Анонимни алкохолици. В момента, в който споделяме със семействата си, че наистина ще опитаме програмата на АА, процесът вече е започнал. В това отношение рядко става въпрос за правилен избор на момента или за предпазливост. Искаме да се приберем и на висок глас да съобщим добрата вест. След завръщането си от първата сбирка или може би след прочитането на книгата “Анонимни алкохолици” обикновено ни се иска да седнем с някой член на семейството си и откровено да признаем злото, което сме причинили с пиенето си. Почти винаги искаме да отидем дори по-далеч и да си признаем и други недостатъци, които са направили съвместния живот с нас толкова труден. Това ще бъде нещо съвсем ново, коренно различно от онези махмурлийски утрини, когато ту ругаехме себе си, ту обвинявахме домашните си, и целия свят за собствените си неприятности. По време на това начало е необходимо само общо да признаем недостатъците си. Може би е неразумно в този момент да се връщаме към конкретни мъчителни епизоди. Разумът подсказва, че не трябва да бързаме. Дори и да искаме да разкрием най-лошото, не бива да забравяме, че не можем да си купуваме душевен покой за сметка на другите.

По сходен начин трябва да постъпваме и в работата си. Трябва веднага да помислим за такива хора, които знаят всичко за нашето пиене и са най-много засегнати от него. В тези случаи обаче трябва да бъдем дори по-сдържани, отколкото с домашните си. Може би в продължение на няколко седмици или дори повече не трябва да казваме нищо. Първо трябва да сме сигурни, че крачим уверено по пътя на АА. Тогава ще сме готови да се обърнем към тези хора, да им кажем какво представлява АА и какво се опитваме да постигнем. На тази основа можем спокойно да признаем стореното зло и да поднесем извиненията си. Можем да платим или да обещаем да платим всички свои дългове, финансови или от друго естество. Великодушието на повечето хора спрямо това спокойно откровение често е изненадващо. Дори и най-строгите ни и имащи основание да бъдат такива критици често ще ни протягат ръце още при първия опит.

Тази атмосфера на одобрение и похвала е толкова въодушевяваща, че можем да излезем от равновесие и да ни се иска още и още да изпитваме това чувство. Или можем да бъдем тласнати в обратна посока в редките случаи, когато ни посрещат хладно и скептично. Това ще ни изкуши да спорим или да настояваме на своето. Или може да ни обезсърчи и подтикне към песимизъм. Но ако предварително сме се подготвили добре, такива реакции няма да ни отклонят от поставената цел.

След първите опити да изкупим грешките си може би ще изпитаме такова чувство на облекчение, че ще сметнем задачата си за изпълнена. Ще ни се иска да почиваме върху лаврите си. Изкушението да се откажем от най-унизителните и плашещи ни срещи, които все още ни предстоят, е много голямо. Често ще измисляме благовидни причини, за да отхвърлим изцяло тези проблеми. Или просто може да протакаме, като си казваме, че все още не е дошъл подходящият момент, докато всъщност сме пропуснали много възможности за поправяне на сериозни грешки. Нека не говорим за благоразумие, когато всъщност става дума за бягство.

Веднага щом се почувстваме уверени в новия си начин на живот и започнем чрез поведението си и чрез примери да убеждаваме околните, че действително се променяме към по-добро, обикновено е разумно да си поговорим напълно откровено с тези, които са били сериозно засегнати и дори с тези, които не си дават пълна сметка за това, което сме сторили. Единствените изключения трябва да бъдат само за тези хора, на които разкритията биха причинили зло. Тези разговори могат да започнат непринудено. Ако обаче спонтанно не се появи благоприятен случай, в даден момент ще трябва да съберем цялата си смелост с открито лице да се обърнем към дадения човек и да свалим картите на масата. Излишно е да затъваме в прекалени угризения пред тези, но които сме сторили зло, но отстраняването на грешките на това ниво трябва да бъде винаги открито и пълно.

Може да има само едно съображение, което да ни спре от пълно разкриване на стореното зло. То ще се появи в редките случаи, когато пълното откровение може да нанесе вреда на този, пред когото искаме да изкупим вината си. Или – което е не по-малко важно – може да нанесе вреда на други хора. Не можем, например, да излеем разказ за извънбрачните си приключения върху главата на нищо неподозиращите си съпруга или съпруг. И дори в тези редки случаи, когато трябва да се обсъждат подобни проблеми, нека избягваме да нанасяме вреда на трети лица, които и да са те. Нашият товар няма да олекне, ако необмислено правим кръста на другите по-тежък.

Много деликатни въпроси могат да възникнат и в други области, където е валиден същият този принцип. Нека предположим, че сме пропили много служебни пари, било под формата на “заем”, било като прекомерно сме раздули графата “Разходи”. Да предположим, че това не може да остане незабелязано, ако ние си мълчим. Дали веднага да признаем вината си пред фирмата, като можем да бъдем напълно сигурни, че ще ни уволнят и ще бъдем осъдени на безработица? Или първо да се посъветваме с тези, които ще бъдат тежко засегнати? Да изложим ли тези свои проблеми пред нашия наставник или духовен съветник, като откровено помолим Бог за помощ и съвет – едновременно с това решавайки да предприемем правилната стъпка в момента, в който проблемът се изясни, каквото и да ни струва това? Разбира се, няма готов отговор за всички тези въпроси. Всички те обаче изискват желание за пълно изкупване на вината, толкова по-скоро и по-пълно, колкото обстоятелствата позволяват.

Преди всичко трябва да сме абсолютно сигурни, че не се бавим от страх. Защото готовността ни да понесем пълната отговорност за миналите си постъпки и същевременно да поемем пълната отговорност за благополучието на другите е истинският дух на стъпка Девета.

Работейки по първите девет стъпки, ние се подготвяхме да пристъпим към нов живот. Но когато наближавахме стъпка Десета, започвахме на практика ден след ден, в бели и черни дни да прилагаме начина на живот на АА. Тогава идва трудното изпитание – можем ли да останем трезви, за да съхраним емоционалното си равновесие и да живеем целеустремено при всякакви условия?

Постоянното наблюдение върху лошите и добрите ни качества и истинското желание да се учим и да се развиваме духовно се оказаха жизнено необходими за нас. Ние алкохолиците проумяхме това, заплащайки висока цена. Разбира се, хора с повече опит във всички времена и навсякъде са се подлагали на безпощадно самонаблюдение и самокритика. Това е така, защото мъдрите винаги са знаели, че никой не може не може да постигне нищо в живота, докато не превърне самоанализа в свой редовен навик, докато не бъде в състояние да признава и приема онова, което открива, и докато търпеливо и настоятелно не се опитва да поправя грешките си.

Ако един пияница има ужасен махмурлук, защото е препил предния ден, той не може да се чувства добре днес. Има обаче и друг вид махмурлук, който всички ние изпитваме, независимо от това дали пием или не. Това е емоционалният махмурлук, пряк резултат от вчерашни или понякога днешни прекалени отрицателни емоции – гняв, страх, ревност и други подобни. Ако искаме да живеем днес и утре, непременно трябва да се отървем от тези “махмурлуци”. Това не означава, че трябва да се връщаме болезнено към миналото. Това означава да признаваме и поправяме грешките си сега. Самоанализът ни позволява да се правим с миналото. Когато това е направено, наистина сме в състояние да оставим миналото зад гърба си. Когато сме си направили щателен самоанализ и сме се помирили със себе си, идва и увереността, че ще можем да се справим и с утрешните проблеми.

Въпреки че всички самооценки се основават на сходни принципи, те се отличават по фактора време. Има моментни преценки, които предприемаме по всяко време на деня, всеки път когато се усетим объркани. Има такива, които извършваме в края на деня, когато правим преглед на всичко случило се през изминалите часове. Тогава правим отчет, като в графата “Кредит” си поставяме оценка за доброто, а в графата “Дебит” отбелязваме стореното зло. Освен това има и такива случаи, когато сами или в компанията на нашия наставник или духовен съветник правим внимателен преглед на постигнатото от времето на последната равносметка. Мнозина от АА извършват ежегодно и шестмесечно “прочистване на душите си”. Много от нас обичат от време на време да се оттеглят от външния свят някъде, където на спокойствие могат да се отдадат на самоанализ и медитация.

А всъщност не убиват ли тези навици радостта и времето ни? Трябва ли ние, анонимните алкохолици, да прекарваме по-голяма част от деня в мрачно преразглеждане на греховете, допуснати когато сме извършили нещо, или обратно, когато не сме извършили нещо? Всъщност едва ли. Настояваме за правенето на самоанализ, само защото много от нас никога не са имали навика да си правят точна самопреценка. Щом веднъж този оздравителен обичай пусне корени, той става толкова интересен и полезен, че не забелязваме как минава времето, през което сме заети с него. Защото минутите, а понякога и часовете, прекарани в самоанализиране, правят всички останали часове по-добри и по-щастливи. С течение на времето, вместо да бъде нещо необикновено и изолирано, самоанализът се превръща в нещо обичайно за всекидневието ни.

Преди да се запитаме какво представлява моментната оценка, нека погледнем при какви обстоятелства такъв род самопреценка може да се окаже от полза.

Духовно правило е, че всеки път, когато сме разстроени по независимо каква причина, нещо не е наред с нас самите. Ако някой ни нарани и нас ни заболи, грешката е и наша. Но няма ли изключения от това правило? Какво да кажем за “справедливия гняв”? Ако някой ни мами, не сме ли в правото си да изпаднем в ярост? Не можем ли да се разгневим на самодоволните? За нас от АА това са твърди опасни изключения. Установихме, че “справедливият гняв” трябва да остане само за онези, които по-добре могат да се справят с него.

Малко хора са ставали толкова често жертва на недоволството, колкото алкохолиците. Без значение е дали недоволството ни е оправдано или не. Едно избухване може да провали цял един ден, а спотаената злоба да ни направи отчайващо неефективни. Освен това не съумявахме да разграничим справедливия от несправедливия гняв. Мислехме си, че възмущението ни е винаги основателно. Гневът, този лукс, който по-уравновесените хора рядко си позволяват, можеше да ни държи до безкрайност в състояние на емоционална неуравновесеност. Тези “емоционални” запои често ни водеха към бутилката. Други смущения като ревност, завист, самосъжаление или наранена гордост, водеха до същите последствия.

Моментната преценка предприета в случаите на такива смущения може да помогне много за успокояване на бурните чувства. Тя намира приложение основно в случаите, които възникват в ежедневието. Разглеждането на по-сериозните затруднения е добре да бъде отложено, когато е възможно, за специално отредено за това време. Бързата преценка има за цел да се справи с всекидневните приливи и отливи, особено когато хора или нови събития ни изваждат от равновесие и ни тласкат към грешки.

При всички тези ситуации се нуждаем от сдържаност, честна преценка на положението, готовност да приемем, че вината е наша и също така готовност да простим, ако вината е у другиго. Не трябва да се отчайваме, когато допускаме старите си грешки, защото сдържаността не се усвоява лесно. Трябва да се стремим към напредък, а не към съвършенство.

Първата ни цел трябва да бъде да се учим на сдържаност. Това е особено важно умение. Когато говорим или действаме припряно или необмислено, способността ни да бъдем справедливи или търпеливи се изпарява за миг. Една неприятна реплика или една прибързана оценка могат да провалят отношенията ни с околните за цял ден, а може би и за цяла година. Няма нищо по-ценно от сдържаността в това, което изричаме или пишем. Трябва да избягваме прибързаното критикуване и яростните емоционални спорове. Същото се отнася и до цупенето и мълчаливата надменност. Това са глупави емоционални клопки, към които ни примамват гордостта и отмъстителността. Първата ни работа е да избегнем тези клопки. Когато нещо ни тласка към тях, трябва да се научим да спрем и да размислим. Защото няма да бъдем в състояние да мислим и действаме правилно, ако навикът да бъдем сдържани не стане автоматичен.

Неприятните или неочаквани проблеми не са единствените, които изискват от нас да се самоконтролираме. Трябва да бъдем не по-малко внимателни и когато постигнем известна степен на престиж или материален успех. Вярно е, че няма други хора, които да обичат личните успехи повече от нас – ние се опивахме от успехите като от вино, което винаги ни изпълваше с ликуване. Когато ни спохождаше успех, ние се отдавахме на блянове за още по-големи победи над хората и обстоятелствата. И така, заслепени от горделива самоувереност, бяхме склонни да се самовъзвеличаваме. Разбира се, тогава хората се отдръпваха от нас с досада или огорчение.

Сега, когато сме в АА и сме трезви и печелим отново уважението на приятелите и колегите си, ние откриваме, че все още ни е необходимо да проявяваме бдителност. Като гаранция срещу “самовъзвеличаването” можем да си напомняме, че днес сме трезви само благодарение на Божията милост и че всеки успех, който сме постигнали се дължи повече на Бог, отколкото на самите нас.

Накрая виждаме, че всички хора, без ние да правим изключение, са до известна степен неуравновесени и често грешат и тогава се доближаваме до истинската търпимост и разбираме истинския смисъл на любовта към хората. С придвижването ни напред ще ни става все по-ясно, че е безсмислено да се гневим или да допускаме да бъдем наранявани от хора, които като нас страдат от болестите на растежа.

Такава коренна промяна в схващанията ще ни отнеме време, понякога много време. Малко хора могат искрено да твърдят, че обичат всички. Повечето от нас трябва да признаят, че са обичали, но много малко хора; че към повечето са били безразлични дотогава, докато не им причинят някаква неприятност; а що се отнася до останалите – тях просто не са ги харесвали или направо са ги мразели. Въпреки че такова поведение се среща често, ние от АА намираме, че се нуждаем от нещо по-добро за поддържането на душевното ни равновесие. Не можем да живеем с омраза към хората. Мисълта, че можем собственически да обичаме малък брой хора, да пренебрегваме повечето и да продължаваме да мразим или да се страхуваме от когото и да било, трябва да бъде изоставена, макар бавно и постепенно. Можем да се опитаме да спрем да отправяме неразумни искания към онези, които обичаме.

Можем да започнем да оказваме внимание на онези, на които досега не сме обръщали никакво внимание. Спрямо тези, които не харесваме, трябва да се стремим да бъдем справедливи и любезни, като полагаме всички усилия да ги разберем и да им помагаме.

Когато подведем някои от тези хора, трябва бързо да си го признаем – винаги пред себе си, а и пред тях, ако признанието може да им помогне. Учтивостта, любезността, справедливостта и любовта са ключовете, чрез които можем да постигнем хармония практически с всеки човек. Когато се съмняваме, можем винаги да спрем и да кажем: “Нека бъде Твоята, а не моята воля.” Можем също така да се питаме: “Постъпвам ли днес спрямо другите така, както бих искал те да постъпват спрямо мен?”

Когато настъпва вечерта, може би непосредствено преди лягане мнозина от нас правят равносметка на изминалия ден. Тук е мястото да си спомним, че самоанализът не дава задължително отрицателни резултати. Наистина лош ден е този, в който не сме направили нищо добро. В действителност дните ни обикновено са изпълнени с конструктивни неща. Трябва да потърсим добрите намерения, добрите мисли и добрите действия. Дори когато сме положили усилия, но не сме успели, трябва да оценим това като едно от най-добрите ни постижения. При тези условия положените усилия, макар и неуспешни, се превръщат в предимства. От тях получаваме необходимата подкрепа, за да продължим напред. Един човек, изпитал това на собствения си гръб, веднъж каза, че страданието е пробният камък към всеки духовен прогрес. Ние от АА сме изцяло съгласни с това твърдение, защото знаем, че преди да дойде трезвостта, трябваше да понесем страданията, свързани с пиенето, а преди да дойде спокойствието, трябваше да минем през емоционалното объркване.

Поглеждайки към графата “Дебит” на дневния си отчет, трябва внимателно да изследваме мотивите си за всички мисли и действия, които ни се струват лоши. В повечето случаи е лесно да се видят и разберат мотивите ни. Когато сме били изпълнени с гордост, когато сме били разгневени, ревниви, тревожни или уплашени, сме постъпвали чисто и просто по съответния начин. Тук само трябва да видим, че сме постъпили лошо, да опитаме да съзрем как бихме могли да постъпим по-добре и да решим да пренесем с Божията помощ тези уроци в утрешния ден, като разбира се нанесем тези поправки, на които досега не сме обръщали внимание.

В други случаи обаче, само при най-щателно взиране можем да разберем какви са били истинските ни мотиви. Има случаи, в които нашият стар враг, склонността да се самооправдаваме, се е намесил и е оправдал действително лошо поведение. Тук се изкушаваме да си мислим, че мотивите и причините са били правилни, докато всъщност това не е така.

Ние “конструктивно критикувахме” някого, който се нуждаеше от критика, но всъщност истинският ни мотив бе да спечелим един безцелен спор. Или ако това ставаше в отсъствие на съответното лице, мислехме, че помагаме на другите да го преценят правилно, докато всъщност истинският ни мотив бе, принизявайки другия да почувстваме своето превъзходство. Понякога наранявахме тези, които обичахме, защото си мислехме, че се нуждаят от “урок”, а всъщност искахме да ги наказваме. Бяхме потиснати и се оплаквахме, че не се чувстваме добре, когато преди всичко искахме да спечелим съчувствие и внимание. Тази странна черта на ума и чувствата, това перверзно желание да скрием един лош мотив под формата на добър, прониква в човешкия живот от горе до долу. Този неуловим и изплъзващ се вид лицемерие може за залегне в основата и на най-малкото желание или мисъл. Ежедневният стремеж за откриване, признаване и изправяне на тези недостатъци е изключително важен за изграждането на личността и воденето на правилен живот. Искреното съжаление за стореното зло, истинската благодарност за получените блага и желанието утре да постъпим по-добре са онези постоянни добродетели, към които трябва да се стремим.

След като сме разгледали по този начин изминалия ден, без да пропускаме да оценим стореното зло и като сме претърсили душите си без страх и снизхождение, можем искрено да благодарим на Бог за получените блага и да спим с чиста съвест.

Молитвата и медитацията са нашите основни средства за осъществяване на съзидателен контакт с Бог.

Ние от АА сме активни хора, получаващи удоволствие от решаването – обикновено за пръв път в живота си – на реални жизнени проблеми и усърдно стараещи се да помогнем на следващите алкохолици, които идват при нас. Така че не е учудващо, че често подценяваме сериозната медитация и молитва като нещо, което всъщност не е необходимо. Разбира се чувстваме, че тя е нещо, което би могло да ни помогне в извънреден случай, но в началото много от нас са склонни да гледат на нея като на загадъчна способност на духовниците, от която можем да се надяваме на косвена полза. Или може би въобще не вярваме в тези неща.

На някои новодошли и на тези бивши агностици, които все още гледат на групата на АА като своя висша сила, твърденията за силата на молитвата могат, независимо от логическите доводи и натрупания опит, все още да се струват неубедителни или неприемливи. Тези от нас, които някога са мислили така, могат да се отнесат с разбиране и съчувствие. Ние добре помним как нещо дълбоко в нас ни караше да се бyнтyваме срещу идеята да коленичим пред какъвто и да е Бог. Мнозина от нас имаха силни логически доводи, които “доказваха”, че Бог изобщо не съществува. Как да се обяснят всичките нещастни случаи, болести, жестокост и несправедливост по света? Какво да кажем за всеки нещастен живот, който е пряк резултат от вродени дефекти и неконтролируеми обстоятелства? Определено в тези неща няма никаква справедливост и следователно не може да има Бог.

Понякога приемахме нещата по малко по-различен начин. Разбира се, казвахме ние, кокошката сигурно е съществувала преди яйцето. Без съмнение вселената има някаква “първопричина”, може би Бога на Атома, ту студен, ту горещ. Но определено няма никакви доказателства за съществуването на Бог, който да знае, за съществуването на хората и да се грижи за тях. Ние харесвахме АА и бързо приемахме, че то прави чудеса. При все това бягахме от медитацията и молитвата с упоритостта на изследовател, който отказва да извърши някои опити от страх те да не оборят любимата му теория. Разбира се, най-накрая опитахме и когато дойдоха неочакваните резултати, се почувствахме различно; всъщност научихме нещо различно и така повярвахме в силата на медитацията и молитвата. Открихме, че това може да се случи на всеки, които опита. Някога добре са казвали, че “единствените безбожници, които отхвърлят молитвата, са тези, които никога не са я опитали както трябва”.

Тези от нас, които достигнаха до редовна молитва, не биха се отказали от нея така, както не биха се отказали от въздуха, храната и слънчевата светлина. И при това поради същата причина. Когато се лишим от въздух, светлина или храна, страда тялото. Когато обръщаме гръб на медитацията и молитвата, по сходен начин лишаваме ума си, чувствата си и интуицията си от жизнено необходима подкрепа. Така както тялото може да не изпълнява предназначението си поради липса на храна, така може да стане и с душата. Ние всички се нуждаем от светлината на Божието битие, от храната на неговата сила и от духа на Неговата милост. По удивителен начин животът на АА доказва тази вечна истина.

Съществува пряка връзка между самоанализа, медитацията и молитвата. Взети по-отделно, тези действия могат да ни донесат много облекчение и полза. Но когато са логично свързани и преплетени, резултатът им е една непоклатима основа за човешкия живот. От време на време ни се дава възможност да съзрем тази задпределна реалност, която е Божието царство. И ние ще бъдем успокоени и уверени, че собствената ни съдба в това царство ще бъде сигурна докато се опитваме, колкото и колебливо, да открием и изпълним волята на собствения си Създател.

Както видяхме, самоанализът е средство, чрез което ние мобилизираме ново виждане, действие и благодат в борбата си срещу тъмните и отрицателни страни на собствената си природа. Това е стъпка към придобиване на такава смиреност, която ни дава възможност да получим помощ от Бог. И все пак това е само една стъпка. Ще трябва да отидем по-нататък.

Ще искаме доброто, което съществува във всички нас, дори и в най-лошите от нас, да разцъфти и израсне. Сигурно ще имаме нужда от освежителен въздух и изобилие от храна. Но преди всичко ще ни бъде необходима слънчевата светлина, защото нищо не расте в тъмнината. Медитацията е нашата крачка към слънцето. Как тогава трябва да медитираме?

Реалният опит по отношение на медитацията и молитвата, натрупан през вековете, е огромен. Световните библиотеки и храмове съдържат съкровища, достъпни за всички търсещи. Надяваме се, че всеки вярващ анонимен алкохолик, чиято религия приканва към медитация, ще се заеме с жар с нея както никога по-рано. Но какво да направим останалите ние, които нямаме този късмет и дори не знаем как да започнем?

Е добре, можем да започнем така. Първо, нека намерим една наистина хубава молитва. Няма да се налага да търсим много – великите мъже и жени на всички религии са ни оставили богат избор. Нека тук разгледаме една, която е класическа.

Авторът е човек, който от няколкостотин години се смята за светец. Това не бива да ни разколебава или плаши, защото макар и да не е бил алкохолик, и той като нас е преминал през емоционални сътресения. Излизайки от тези мъчителни преживявания, в молитвата е изразил всичко, което тогава е могъл да види, да почувства или да пожелае да стане.

“Господи, превърни ме в пътека за Твоя мир – така че там, където има омраза, да съумея да донеса любов – където има зло, да донеса духа на опрощението – там където има раздори, да донеса хармония – където има заблуда, да донеса истина – където има съмнение, да донеса вяра – където има отчаяние, да донеса надежда – където има сенки, да донеса светлина – където има тъга, да донеса радост. Господи, направи така, че да мога да утешавам, вместо да бъда утешаван, да разбирам, вместо да бъда разбран, да обичам, вместо да бъда обичан. Защото човек намира, само когато забравя себе си. Прощавайки на другите, получава опрощение. Умирайки, се пробужда за вечен живот. Амин.”

Като начинаещи в медитацията можем да препрочетем тази молитва няколко пъти много бавно, вкусвайки всяка дума и опитвайки се да възприемем дълбокия смисъл на всяка фраза и идея. Ще ни бъде по-лесно, ако се откажем от всякакво противопоставяне на това, което казва нашият приятел. Защото при медитацията няма място за спорове. Тихо се отпускаме с мислите на този, който знае, така че да можем да опитваме и да се учим. Нека приемем, че лежим на огрян от слънцето плаж, нека се отпуснем и дишаме дълбоко в духовната атмосфера, създадена от Божия благодат на тази молитва.

Нека пожелаем да бъдем съпричастни, подкрепени и въздигнати от духовната мощ, красотата и любовта, носени от тези великолепни слова. Нека сега погледнем към морето и размислим за тайните му; нека вдигнем поглед над хоризонта, зад които ще търсим неведоми чудеса.

“Дрън-дрън!”, казва някои. “Това са глупости. В това няма никакъв смисъл.”

Когато нахлуват такива мисли, можем да си спомним с малко печал колко високо ценяхме въображението, когато то извличаше реалности от съдържанието на бyтилките. Да, ние се отдавахме на този начин на мислене, нали? И въпреки, че сега сме трезви, често не се ли опитваме отново да правим същото? Може би проблемът ни не беше в това, че използваме въображението си. Може би проблемът се състоеше в почти пълната ни неспособност да насочим въображението си в правилна посока. Няма нищо лошо в градивното въображение; то е основата на всички сериозни успехи. В крайна сметка човек не може да построи къща, ако първо не си представи нейния план. Е, добре, медитацията е нещо подобно – помага ни да си представим духовните цели, преди да се опитаме да тръгнем към тях. И така, нека се обърнем към огрения от слънцето плаж или към равнините или планините, ако предпочитате тях.

Когато по този простичък начин сме достигнали до състоянието да се съсредоточим необезпокоявани върху градивното въображение, можем да продължим.

Още веднъж прочитаме нашата молитва и отново се опитваме да схванем вътрешния и смисъл. След това ще помислим за човека, които пръв е промълвил тази молитва. Преди всичко той е пожелал да се превърне в “пътека”. След това е помолил за милостта да носи любов, опрощение, хармония, истина, вяра, надежда, светлина и радост на всяко човешко същество.

След това е изразил стремежа и надеждата си по отношение на самия себе си. Той се е надявал с Божията помощ да успее и той да открие някои от тези съкровища. Това той се е опитал да направи чрез това, което нарича “да забравиш себе си”. Какво е имал предвид под това “да забравиш себе си” и как е възнамерявал да го осъществи?

Той е смятал, че е по-добре да утешава другите, отколкото да бъде утешаван; да разбира, отколкото да бъде разбран; да прощава, отколкото да му бъде прощавано.

Това би могло да бъде част от онова нещо, което се нарича медитация, може би първият ни опит да почyстваме настроението и, полет в царството на духа, ако щете. То би трябвало да бъде последвано от един добър поглед върху това къде се намираме сега и след това към бъдещето, към това какво би могло да се случи в живота ни, ако сме в състояние да се приближим към идеала, който сме се опитали да съзрем. Медитацията е нещо, което винаги може да бъде усъвършенствано. За нея няма нито граници, нито ширина, нито височина. Подплатена с всички наставления и примери, които можем да открием, тя е преди всичко лично преживяване – нещо, което всеки от нас трябва да отработи по свой начин. Но целта и е винаги една и съща – да се усъвършенства съзнателният ни контакт с Бог, с Неговата милост, мъдрост и любов. И нека винаги помним, че медитацията е всъщност практическа дейност. Един от първите и плодове е емоционалното равновесие. С негова помощ можем да разширим пътеката между себе си и Бог, така както Го разбираме.

А сега, какво е молитвата? Молитвата е въздигането на сърцето и душата към Бог и в този смисъл тя включва медитацията. Как трябва да подходим към нея? И как точно да я съчетаем с медитацията? Молитвата, според всеобщото схващане, е молба, отправена към Бог. След като сме открили пътеката, опитваме се да поискаме тези добри неща, от които ние и другите най-много се нуждаем. Ние смятаме, че всички неща, от които се нуждаем, са добре определени от стъпка Единадесета, която гласи: ” … да ни бъде открита волята Му спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним”. Молбата за това се вмества във всеки момент на нашия ден.

Сутринта мислим за следващите часове. Може би си мислим за дневните си задължения и за възможностите, които те ще ни дадат да извършим нещо полезно и нужно, или за някои специфични проблеми, които могат да изникнат. Вероятно днес ще имаме някой сериозен и все още неразрешен въпрос, който сме оставили от вчерашния ден. Първото ни изкушение ще бъде да се помолим за конкретното разрешаване на конкретни въпроси и за възможността да помогнем на други хора по начина, по който си мислим, че трябва да им се помогне. В такъв случаи искаме Бог да направи така, както ние сме решили. Следователно трябва да обмислим внимателно всяка молба и да преценим какво е истинското и съдържание. Дори и тогава, когато отправяме конкретни молби, е добре да прибавяме към всяка една от тях: “… ако е такава волята Ти”. Просто молим през целия ден Бог да ни помогне да открием волята My спрямо нас за деня и да ни бъде дадена силата да я изпълним.

С напредването на деня можем да спрем всеки път, когато трябва да се справим с дадено положение и да вземем решение, за да подновим тази проста молба: “Нека бъде Твоята воля, не моята”. Ако в тези моменти емоционалните ни смущения са много по-големи, по-сигурно ще запазим равновесието си, ако си спомняме и си повтаряме някоя особена молитва или фраза, които са ни харесали по време на четене или медитация. Повтарянето и отново и отново често ни дава възможност да прочистим пътеката, затлачена с гняв, страх, разочарование или неразбиране и ни позволява да се върнем към най-сигyрната помощ – търсенето на Божията, а не на нашата воля в момент на стрес. Ако в тези критични моменти си напомняме, че е “по-добре да утешаваш, отколкото да бъдеш утешаван, да разбираш, отколкото да бъдеш разбиран, да обичаш, отколкото да бъдеш обичан”, то ние ще действаме в духа на стъпка Единадесета.

Разбира се, разумен и разбираем е следващият често задаван въпрос: “Защо да не можем да се обърнем по някои конкретен и тревожещ ни проблем направо към Бог и в молитвата си да Му поискаме сигурни и определени отговори на молбите си?”

Това може да бъде направено, но крие редица опасности. Виждали сме анонимни алкохолици да молят с много искреност и вяра Бог да им даде точни указания как да се справят с различни проблеми, от разрушителните семейни и финансови кризи до поправянето на дребни лични недостатъци като мудност например. Много често обаче мислите, които ни се струва, че идват от Бог, всъщност не са никакви отговори. Те в действителност са добронамерени, неосъзнати собствени размишления. Един анонимен алкохолик, а и всеки човек, който се опитва да направлява живота си точно чрез този тип молитви, е особено смущаващ случай. На всички въпроси или критика към поведението му той веднага противопоставя твърдението, че разчита на молитвата като на пътеводител за всичките свои дребни или големи дела. Той забравя, че е възможно собственото му самозалъгване и естествената човешка склонност към търсене на различни обяснения да деформират това, което той нарича Божии напътствия. С най-добри намерения той налага волята си при всякакви обстоятелства и проблеми, убеден, че действа според Божиите препоръки. При такова заблуждение, без нищо да подозира, той може да стигне до опустошение.

Ние се поддаваме на още едно подобно изкушение. Въобразяваме си какви са Божиите намерения спрямо други хора. Казваме си: “Този човек трябва да бъде излекуван от фаталната си болест” или “Този човек трябва да се избави от душевната си болка” и се молим специално за това. Разбира се, такива молитви са в основата си добри, но те често се основават на предположението, че на нас ни е известна волята на Бог по отношение на човека, за когото се молим. Това означава, че освен искрената молитва у нас съществува и известна доза суета и самонадеяност. Опитът на АА сочи, че особено в такива случаи трябва да се молим да бъде изпълнена Божията воля, независимо каква е тя, както по отношение на другите, така и спрямо нас.

В АА открихме, че добрите резултати от молитвата не подлежат на съмнение. Те са въпрос на знание и опит. Всички, които са проявявали постоянство, са усещали в себе си сила, която не е била обичайна за тях. Откривали са в себе си разум, надхвърлящ обичайните им способности. Намирали са душевно спокойствие, което не ги напуска в трудни моменти. Откриваме, че получаваме напътствия за живота си точно до такава степен, че преставаме да отправяме искания към Бог да ни ги даде, когато и както ги пожелаем. Почти всеки опитен член на АА може да разкаже как животът му е тръгнал забележително и неочаквано към по-добро, след като се е опитал да подобри съзнателния си контакт с Бог. Ще каже също така, че от всяка мъка или страдание, когато ръката на Бог е изглеждала тежка и дори несправедлива, е научил нов житейски урок, открил е нови източници на смелост и най-накрая неизбежно е стигнал до убеждението, че наистина “неведоми са пътищата на Господ да прави чудеса”.

Всичко това би трябвало да окуражи онези, които странят от молитвата, било защото не вярват в нея, било защото се чувстват изоставени от Божията помощ. Всички ние, без изключения, преминаваме през моменти, когато сме в състояние да се молим само с огромни усилия на волята. Понякога дори отиваме и по-далеч. Толкова болезнено се бyнтyваме, че просто отказваме да се молим. Когато идват такива моменти, не трябва да се осъждаме прекалено строго. Просто трябва да се върнем към молитвата колкото се може по-скоро, като правим това, за което знаем, че е добро за нас.

Може би най-голямата награда, която получаваме от медитацията и молитвата, е изпълващото ни чувство, че принадлежим някъде. Не живеем повече в напълно враждебен свят. Вече не се чувстваме изгубени и уплашени и без никакви цели. В момента, когато дори за секунда съзрем Божията воля, в момента, когато възприемем истината, справедливостта и любовта като истински непреходни житейски ценности, ние преставаме да се смущаваме от всички заобикалящи ни неща, които привидно доказват обратното в чисто човешки дела. Знаем, че Бог ни гледа с любов. Знаем, че когато се обърнем към Него, всичко ще бъде добре за нас, тук и в отвъдното.

Радостта от живота е тема на стъпка дванадесета на АА, а действието е нейната ключова дума. Тук ние се обръщаме към нашите братя по нещастие, алкохолиците, които все още страдат. Тук разбираме какво означава да даваш, без да искаш отплата. Тук започваме да упражняваме във всекидневния си живот всички Дванадесет стъпки на програмата така, че самите ние и тези около нас да достигнат до душевна трезвост. Пълното осъзнаване на смисъла на стъпка Дванадесета ни позволява да разберем, че става дума за любов, която няма цена.

Нашата Дванадесета стъпка също така гласи, че в резултат на прилагането на всички стъпки ние сме намерили нещо, което се нарича духовно пробуждане. За всеки нов член на АА това често изглежда съмнително и невероятно. “Какво разбирате под духовно пробуждане?”, питат те.

Вероятно съществуват толкова много определения за духовното пробуждане, колкото са и хората, които са достигнали до него. Сигурно обаче всяко истинско пробуждане има нещо общо с другите. При това не е трудно да се разберат общите неща. Когато един човек се е пробудил духовно, най-значимият смисъл на това е, че той вече е в състояние да прави, чувства и да вярва в това, в което по-рано само със собствените си сили и средства не е могъл. Този човек е получил дар, равностоен на ново съзнание и съществуване. Той е тръгнал по път, който води на някъде, разбира, че животът не е задънена улица, че не е нещо, което трябва да изтърпиш или с което трябва да се пребориш. В истинския смисъл на думата се е променил, защото вече притежава източник на сила, от която до сега по един или друг начин сам се е лишавал. Открива, че притежава честност, толерантност, себеотрицание, душевен покой и любов, на които до сега се е смятал неспособен. Това, което е получил, е безплатен дар, за който все пак до известна степен сам се е подготвил.

Начинът на подготовка за получаването на този дар се състои в изпълнението на Дванадесетте стъпки на нашата програма. Така че нека накратко разгледаме какво сме се опитвали да постигнем до този момент.

Стъпка Първа ни откри един удивителен парадокс. Открихме, че сме напълно неспособни да се отървем от алкохолното си пристрастие, докато първо не признаем, че сме безпомощни пред него. В стъпка Втора видяхме, че след като не можехме да си възвърнем здравия разум, някаква Висша сила трябваше да направи това в името на нашето спасение. Ето защо в стъпка Трета оставихме волята и живота си в ръцете на Бог, така както Го разбираме. За момент тези от нас, които бяха атеисти или агностици откриха, че собствената ни група или АА като цяло могат да се проявят като висша сила. Тръгвайки към стъпка Четвърта, ние започнахме да търсим у себе си причините, които ни бяха довели до физическа, морална и духовна разруха. Направихме си дълбока и безстрашна духовна равносметка. Обръщайки се към стъпка Пета решихме, че самоанализът сам по себе си не е достатъчен. Знаехме, че трябва да се откажем от опасния навик да живеем сами с проблемите си и трябва да ги споделим с Бог и друго човешко същество. При стъпка Шеста мнозина от нас се препънаха по простата причина, че не искахме всичките ни недостатъци да бъдат премахнати, тъй като все още бяхме привързани към някои от тях. И все пак знаехме, че трябва да влезем в съгласие с основния принцип на стъпка Шеста. Затова решихме, че макар и да не можехме все още да изоставим някои свои недостатъци, трябваше все пак да се откажем от упоритото, бунтарско вкопчване в тях. Казвахме си: “Може да не съм в състояние да направя това днес, но поне мога да спра да викам: “Не, никога!”. Тогава, при стъпка Седма, смирено помолихме Бог да отстрани нашите недостатъци, доколкото бе възможно в този момент и в степен, която му бе угодна. При стъпка Осма продължихме да прочистваме душите си, защото разбрахме, че се намираме в конфликт не само със самите себе си, но и с хората и обстоятелствата в света, в който живеем. Трябваше да потърсим примирие, така че направихме списък на хората, на които бяхме причинили зло и пожелахме да се помирим с тях. Продължихме това и при стъпка Девета, като изкупувахме вината си пред засегнатите, освен в случаите, когато това би навредило на тях или на други хора. От този момент, при стъпка Десета, започнахме да изграждаме основите на ежедневния си живот и ясно осъзнахме, че трябва да продължим с личния самоанализ и незабавното признаване на грешките, които допускаме. При стъпка Единадесета видяхме, че ако Висшата сила ни бе възвърнала здравия разум, и ни бе дала възможност да живеем в душевен покой в един мъчително объркан свят, то тогава си струва да опознаем по-добре Висшата сила чрез колкото се може по-пряк контакт. Открихме, че постоянството в медитацията и молитвата откриваше пътеката така, че там, където преди имаше само едно малко поточе, сега течеше река, водеща ни до сила, на която можехме да разчитаме, и до сигурно напътствие от Бог, така както все по-добре започвахме да Го разбираме.

И така, осъществявайки тези Стъпки, ние достигнахме до духовно пробуждане, в което вече нямаше никакво съмнение. Виждайки тези, които сега започваха и все още не се съмняваха в себе си, останалите от нас бяха в състояние да забележат настъпващата промяна. Въз основа на огромния си натрупан опит можехме да предвидим, че съмняващият се, който все още твърдеше, че няма “духовен поглед” и който все още гледаше на любимата си АА група като на висша сила, щеше да обикне Бог и да го нарече с името Му.

Какво още може да се каже за стъпка Дванадесета? Чудесната енергия, която тя освобождава, и напрегнатото предаване на посланието на АА на други страдащи алкохолици, което в крайна сметка превръща Дванадесетте стъпки в ръководно начало на всички наши дела, е отплатата, великолепната реалност на братството на “Анонимните алкохолици”.

Дори и последният от новодошлите изпитва удоволствие, за което дори на сън не е мечтал, когато се опитва да помогне на събрат алкохолик, който е по-сляп от него. Това означава наистина да даваш, без да очакваш отплата. Той не очаква неговият събрат по страдание да му заплати, дори не очаква от него да го обича. И тогава открива, че чрез божествения парадокс на този начин на даване е открил собственото си възнаграждение, независимо от това дали брат му вече е получил нещо или все още не е. Собственият му характер е все още пълен с недостатъци, но той все пак знае, че Бог му е дал възможност да положи началото, и чувства, че пристъпва към нови чудеса, радости и преживявания, за които дори не е мечтал.

Практически всеки член на АА заявява, че няма по-дълбоко удовлетворение и по-голяма радост от доброто изпълнение на стъпка Дванадесета. Да виждаш очите на мъже и жени да се разтварят удивено, когато те пристъпват от мрака към светлината, да виждаш животът им да се изпълва с нови цели и смисъл, да виждаш цели семейства отново събрани, да виждаш отритнатия алкохолик отново приет в обществото като пълноправен гражданин и преди всичко да гледаш как тези хора се пробуждат за присъствието на любящия Бог в живота си – тези неща са същност на това, което получаваме, когато предаваме посланието на АА на други алкохолици.

Но това не е единственият начин на практикуване на стъпка Дванадесета. Ние седим и слушаме на сбирките на АА, не само за да получим нещо за себе си, но и за да дадем опората и подкрепата, които нашето присъствие може да даде. Ако дойде нашият ред да говорим на някоя сбирка, отново се опитвахме да предадем посланието на АА. Независимо от това дали ни слуша само един човек или много хора, това е все работа по стъпка Дванадесета. Има много възможности дори за тези от нас, които не умеят да говорят пред публика или са в такова положение, че не могат да извършват непосредствена, пряка работа по тази Стъпка. Можем да бъдем тези, които се заемат с неувлекателните, но важни задачи, които създават добри условия за изпълнението на стъпка Дванадесета, да речем като подготвим почерпката с кафе и сладкиши след сбирките, по време на която след разговори и шеги толкова много скептично настроени, подозрителни новодошли са намерили доверие и спокойствие. Това е изпълняване на стъпка Дванадесета в истинския смисъл на думата. “Даром получи, даром отдавай…” е сърцевината на тази част от стъпка Дванадесета.

Може би при тази Стъпка често ще се сблъскваме с неща, които ще ни се струва, че временно ни отклоняват от правия път. В даден момент те ще ни изглеждат като пречки, но по-късно ще видим, че са всъщност мостове към по-добри неща. Например, можем да вложим много старание да помогнем на определен човек да остане трезвен и след многомесечни усилия да видим, че той се връща към пиенето. Това може да стане в няколко последователни случая и ние може да изпаднем в отчаяние, че не сме способни да носим посланието на АА. Или може да се сблъскаме с обратното положение, при което изпадаме във възторг, защото успяваме. Тук изкушението е да развием собственическо чувство спрямо тези новодошли. Вероятно се опитваме да се намесваме със съвети в техните собствени работи, за което всъщност не сме компетентни или изобщо не би трябвало да го правим. Тогава се чувстваме засегнати и смутени, когато съветът ни е пренебрегнат или когато е приет, а нещата още повече са се объркали. Чрез усилена и ревностна работа по стъпка Дванадесета, понякога можем да предадем посланието на толкова много алкохолици, че те да ни гласуват доверие. Да речем, че ни изберат за ръководител на групата. Тук отново влизаме в изкушението прекалено много да ръководим, като понякога това води до рязък отпор и до други последствия, които трудно понасяме.

С течение на времето обаче ясно осъзнаваме, че това са само мъките на израстването, от които може да дойде само добро, ако все по-често се обръщаме за отговор на проблемите към всички Дванадесет стъпки.

Сега идва най-големият въпрос. Как можем да прилагаме тези принципи във всички наши дела? Можем ли да обичаме живота като цяло също толкова горещо, колкото обичаме тази малка част, която откриваме, когато се опитваме да помогнем на други алкохолици да достигнат до трезвост? Можем ли да вложим в нашия понякога разстроен семеен живот същия дух на любов и търпимост, който влагаме в групата на АА? Можем ли да имаме същото доверие и вяра в тези хора, които са били заразени и понякога осакатени от собственото ни заболяване, каквото имаме в наставниците си? Можем ли действително да пренесем духа на АА в ежедневната си работа? Можем ли да посрещнем новооткритите си отговорности спрямо света като цяло? И можем ли да вложим нова цел и преданост в религията, която сме избрали? Можем ли да открием нова радост в живота, като се опитваме да направим нещо по отношение на всичко това?

И по-нататък, как ще се справим с привидния провал или успех? Можем ли сега да приемем и да се нагодим и към двете, без да изпадаме в отчаяние или да се възгордяваме? Можем ли да приемем бедността, болестите, самотата и тежките загуби смело и спокойно? Можем ли постоянно да се задоволяваме с по-скромните, макар и понякога по-трайни удовлетворения, когато по-ярките и блестящи успехи са ни отказвани?

Отговорът на АА на всички тези въпроси за живота е: “Да, всички тези неща са възможни.” Знаем това, защото виждаме как монотонността, болката и бедствията се обръщат в полза на тези, които постоянно се стараят да прилагат в живота си Дванадесетте стъпки на АА. И ако това е истина за много алкохолици, които са се възстановили в АА, тя може да бъде истина и за много други.

Разбира се, всички анонимни алкохолици, дори и най-добрите, далеч не могат да се похвалят с постоянни постижения. Без непременно да посегнем към първата чаша, ние често се отклоняваме от правия път. Проблемите ни някога започват от равнодушието. Ние сме трезви и щастливи с нашата дейност в АА. Нещата вървят добре вкъщи и в работата ни. Ние естествено се поздравяваме за това, което по-късно се оказва прекалено лесна и повърхностна позиция. Временно преставаме да израстваме духовно, защото се чувстваме доволни, че не са ни необходими всички Дванадесет стъпки. Добре ни е и само с някои от тях. Може би ще ни бъде добре само с две, Първата стъпка и тази част от Дванадесета, където “предаваме посланието”. На жаргона на АА това блажено състояние е известно като “двете малки стъпки”. И то може да продължи сто години.

Дори и най-добронамерените от нас могат да се загубят сред илюзиите на “двете малки стъпки”. Рано или късно розовият облак се разкъсва и животът ни става отчайващо скучен. Започва да ни се струва, че АА в крайна сметка не е оправдало нашите очаквания. Ние сме озадачени и обезкуражени.

Тогава може би животът, както често се случва, ни поднася огромен залък, който дори не можем да преглътнем, а камо ли да смелим. Не успяваме да получим служебното повишение, за което сме положили толкова усилия. Губим добрата си работа. Може би имаме сериозни домашни или емоционални затруднения или може би момчето, за което си мислехме, че е под опеката на Бога, загива при военни действия.

Тогава какво? Разполагаме ли ние, алкохолиците от АА, или можем ли да се сдобием със силата да се справим с бедите, които връхлитат върху толкова много от нас? Това са житейски проблеми, с които преди изобщо не бяхме в състояние да се справим. Можем ли сега с помощта на Бог, както Го разбираме, да се справим с тях така добре и толкова храбро, както нашите приятели алкохолици често правят? Можем ли да превърнем тези беди в придобивки, в източници на духовно израстване и душевно спокойствие за самите нас и за тези около нас? Е, определено сме способни на това, ако преминем от “двете малки стъпки” към “дванадесетте стъпки”, ако желаем да получим онази Божия милост, която може да ни поддържа и да ни дава сили при всяка катастрофа.

Нашите основни проблеми са сходни с тези на всички други хора, но когато положим истинско усилие да “приложим тези принципи във всичките си дела”, добре подготвените анонимни алкохолици изглежда имат способността с Божията милост да овладеят тези проблеми и да ги обърнат във вяра. Виждали сме членове на АА да страдат от продължително и фатално заболяване без да се оплакват, при това често оставайки в добро настроение. Понякога сме виждали семейства, разпаднали се поради неразбирателство, дрязги и изневяра, отново да се събират благодарение на начина на живот с помощта на АА.

Въпреки че повечето от АА печелят относително добре, някои наши членове никога не успяват да стъпят на краката си в парично отношение, а други се сблъскват със сериозни финансови затруднения. Обикновено виждаме как такива положения се посрещат спокойно и с вяра.

Като повечето хора ние установихме, че можем да се справяме с големите неприятности, които понякога ни връхлитат. Но както и другите, често по-трудно понасяме по-дребните и постоянни житейски проблеми. Отговорът лежи в по-нататъшното духовно развитие. Само по този начин можем да увеличим изгледите си за наистина щастлив и полезен живот. С духовното си израстване откриваме, че старото ни отношение към инстинктите ни трябва да бъде коренно променено. Желанията ни за емоционалната сигурност и богатство, за личен престиж и власт, за любов и щастлив семеен живот – всички те трябва да бъдат обуздавани и пренасочвани. Научихме, че задоволяването на инстинктите ни не може да бъде единствена и крайна цел на живота ни. Ако поставяме на първо място инстинктите, всъщност поставяме каруцата пред коня и ще бъдем издърпани назад към разочарованието. Когато обаче сме готови да поставим на първо място духовното израстване – тогава, и само тогава, ще имаме истинска възможност да успеем.

Ако продължим да израстваме духовно след като се присъединим към АА, отношението и постъпките ни спрямо сигурността – емоционална и финансова – започва да се променя из основи. Желанията ни за емоционална сигурност, както ние я виждаме, постоянно ни поставяха в невъзможни отношения с други хора. Въпреки че понякога не го осъзнавахме, резултатът беше винаги един и същ. Или се опитвахме да играем ролята на Бог и да властваме над околните, или настоявахме да бъдем прекалено зависими от тях. Когато хората ни оставяха временно да ръководим живота им, като че ли все още бяха деца, ние се чувствахме много щастливи и сигурни. Когато обаче най-накрая те ни се противопоставяха или бягаха от нас, тогава бяхме горчиво разочаровани и наранени. Ние ги упреквахме, тъй като не бяхме в състояние да видим, че причината беше в нашите неразумни претенции.

Когато заставахме на обратната позиция и като малки деца настоявахме, че хората трябва да ни предпазват и да се грижат за нас, и че светът е длъжен да ни осигури средства за съществуване, резултатът бе също така плачевен. Това често караше хората, които най-много обичахме, да ни избягват или дори напълно да ни изоставят. Трудно понасяхме разочарованието. Не можехме да си представим, че другите могат да постъпват така спрямо нас. Не можехме да проумеем, че макар и възрастни по години все още постъпвахме детински, опитвайки се да превърнем всички приятели, съпруги, съпрузи, дори самият свят – в грижовни родители. Отказвахме да си вземем горчивия урок, че прекомерната зависимост не води до успех, защото всички хора грешат и дори и най-добрите понякога ще ни изоставят, особено когато изискванията ни за внимание са прекомерни.

С духовното си израстване осъзнахме тези заблуди. Стана ни ясно, че ако искаме да се чувстваме емоционално сигурни между възрастни хора, би трябвало да построим живота си на принципа “давам-вземам”; би трябвало да развием чувство за партньорство и братство с всички около себе си. Видяхме, че би трябвало постоянно да даваме нещо от себе си, без да искаме нещо в отплата. Когато постоянно постъпвахме по този начин, постепенно открихме, че привличаме хората към себе си както никога по-рано. И дори ако те ни подвеждаха, можехме да проявим разбиране и да не се засягаме прекалено много.

С още по-нататъшното си израстване открихме, че най-добрият източник на емоционална стабилност е самият Бог. Установихме, че зависимостта от неговата абсолютна справедливост, опрощение и любов е здравословна и дава резултат там, където нищо друго не успява. Ако наистина се уповавахме на Бог, не можехме да се правим на Господ пред приятелите си, нито пък да изпитваме нужда да разчитаме изцяло на защитата и грижата на хората. Това беше новото отношение, което в крайна сметка донесе на много от нас вътрешна сила и покой, които не можеха да бъдат смутени от несъвършенствата на другите или от каквито и да е независещи от нас беди.

Научихме, че този нов поглед към света е особено важен за нас алкохолиците, защото алкохолизмът е самота, независимо от това, че бяхме заобиколени от хора, които ни обичаха. Когато нашето самоволие пропъди от нас всички и изолацията ни стана пълна, то ни караше да си придаваме важности по евтините кръчми и след това да се влачим самотно по улиците, разчитайки на милосърдието на случайни минувачи. Все още се опитваме да намерим емоционална сигурност като се налагаме или зависим от другите. Дори когато щастието не ни бе изневерило напълно и независимо от това се чувствахме сами в света, ние все още се опитвахме да намерим сигурност в нездравословно доминиране или зависимост. За тези от нас, които постъпваха така, АА имаше особено значение. Там започнахме да се учим как да се държим с хората, които ни разбираха; нямаше повече да бъдем сами.

Повечето семейни хора в АА имат щастлив брак. Учудващо често АА отстранява щетите, нанесени на семейния живот от дългите години алкохолизъм. Но както и при всички други общности, при нас също се срещат понякога ужасяващи сексуални и брачни проблеми. Трайното разтрогване на браковете или разделите все пак не са обичайни за АА. Основният ни проблем не е как да опазим брака си, а как да бъдем по-щастливи в семейството си, като отстраним сериозните емоционални деформации, които толкова често се коренят в алкохолизма.

Почти всяко здравомислещо човешко същество в даден момент от живота си изпитва непреодолимо желание да намери спътник от противоположния пол, с който да постигне най-хармоничен съюз – духовен, умствен, емоционален и физически. Този мощен порив стои в основата на велики човешки постижения; той е творческата енергия, която оказва дълбоко влияние върху живота ни. Бог ни е сътворил по този начин. И така, въпросът е следният: „Как поради незнание, насилие или самоволие злоупотребяваме с този дар и по този начин се саморазрушаваме?”. Ние, анонимните алкохолици нямаме претенциите да дадем изчерпателни отговори на такива вечни въпроси, но опитът ни дава някои отговори, които са ни от полза.

Когато връхлита алкохолизмът, могат да се създадат противоестествени положения, които разрушават брачното партньорство и съвместимите връзки. Ако е засегнат мъжът, съпругата трябва да стане глава на семейството, често тя трябва да печели хляба. С влошаване на нещата съпругът се превръща в болно и безотговорно дете, за което трябва да бъдат полагани грижи и което трябва да се измъква от безконечни беди и неприятности. Постепенно и обикновено без да го осъзнава, съпругата е принудена да се превърне в майка на един блуден син. А ако тя поначало има силно развит майчински инстинкт, положението се утежнява. Очевидно при тези обстоятелства не може да става дума за партньорство. Съпругата обикновено продължава да прави това, което смята за най-добро, но междувременно алкохоликът ту харесва, ту ненавижда майчинските й грижи. Създават се сложни взаимоотношения, които впоследствие трудно се отстраняват. Независимо от това, под влиянието на Дванадесетте стъпки на АА, тези положения често се оправят.

Все пак, когато деформирането е било голямо, може да се наложи дълъг период на търпеливи опити. След като съпругът се е присъединил към АА, съпругата може да бъде недоволна, дори да прояви открита ревност поради факта, че братството “Анонимни алкохолици” е постигнало точно това, което на нея не й се е удало през всичките години на всеотдайност. Съпругът й може дотолкова да се увлече от АА и новите си приятели, че – без да си дава сметка – отсъства от къщи по-често, отколкото когато е пиел. Виждайки недоволството й, той и препоръчва Дванадесетте стъпки на АА и се опитва да я поучава как да живее. Тя естествено смята, че в продължение на години се е справяла с живота много по-добре от него. И двамата взаимно се упрекват и се питат, дали бракът им някога отново ще бъде щастлив. Може дори да започнат да подозират, че още от самото си начало не е бил добър.

Разбира се, съвместимостта може да бъде до такава степен нарушена, че да се налага раздяла. Тези случаи обаче са изключително редки. Алкохоликът, осъзнавайки на какво е била подложена съпругата му и сега напълно проумял до каква степен самият той е нанесъл вреда на нея и децата си, почти винаги приема брачните си задължения с желание да поправи това, което може, и да приеме това, което не може да поправи. Той постоянно прилага в дома си, често с добър резултат, всички Дванадесет стъпки. В този момент той твърдо, но с много обич, започва да се държи като партньор вместо като лошо момче. И преди всичко най-накрая е убеден, че безотговорното флиртуване е неподходящ за него начин на живот.

В АА има много несемейни алкохолици, които желаят да встъпят в брак и са в състояние да го направят. Някои сключват брак с братя или сестри по съдба от АА. Какво става в такъв случай? В общи линии тези бракове са много добри. Общите им страдания като пиячи, общите им интереси в АА и духовната сфера често укрепват тези връзки. Могат да се наблюдават затруднения, само когато “момче срещне момиче от лагера на АА” и последва любов от пръв поглед. Бъдещите партньори трябва да са стабилни членове на АА и да се познават от достатъчно дълго време, за да знаят, че съвместимостта им на духовно, интелектуално и емоционално равнище е истинска, а не самозаблуда. Трябва да са възможно най-твърдо убедени, че няма изгледи по-късно, под влияние на различни обстоятелства, да се появят такива дълбоки емоционални дефекти, които да ги осакатят. Тези размишления са еднакво истински и важни и за онези членове на АА, които сключват брак “извън” братството. При пълно разбиране и заемане на правилна жизнена позиция на зрели хора резултатите са много добри.

А какво може да се каже за многото членове на АА, които по една или друга причина не могат да водят семеен живот? В началото много от тях се чувстват самотни, наранени и изоставени, като виждат толкова много семейно щастие около себе си. Ако не могат да притежават такова щастие, може ли АА да им предложи друга компенсации, които да имат подобна стойност и трайност? Да, когато те се опитват истински да ги открият. Заобиколени от толкова много приятели-анонимни алкохолици, тези така наречени самотници споделят, че вече не се чувстват самотни. В партньорски отношения с другите мъже и жени – те могат да се посветят на различни идеи, хора и градивни проекти. Свободни от брачни задължения, те могат да участват в дейности, които са недостъпни за семейните мъже и жени. Всеки ден виждаме тези наши членове да правят чудеса от добри дела, от което получават много радости.

Що се отнася до притежанието на пари и материални богатства, нашите възгледи претърпяха също толкова революционни промени. С малки изключения всички ние бяхме прахосници. Хвърляхме пари във всички посоки, за да доставим удоволствие на себе си и да впечатлим другите. По времето, когато пиехме, се държахме така, като че ли паричните ни източници бяха неизчерпаеми, въпреки че между запоите понякога отивахме в другата крайност и ставахме скъперници. Без да го осъзнаваме, всъщност просто трупахме средства за следващия гуляй. Парите бяха символ на удоволствия и престиж. Когато алкохолизмът ни се задълбочи, парите бяха само спешна необходимост, която можеше да ни осигури следващото пиене и временна забрава, която то ни носеше.

След присъединяването ни към АА това отношения рязко се промени, като често достигаше до другата крайност. Похабените години ни хвърлиха в паника. Мислехме, че няма да ни стигне времето да изградим отново разклатения си живот. Как можехме да се справим с ужасните си дългове, да се сдобием с приличен дом, да дадем образование на децата си и да заделим нещо за старини? Главната ни цел вече не беше финансовият успех; сега се борехме за материална обезпеченост. Дори когато работата ни отново бе потръгнала, тези ужасни страхове често продължаваха да ни преследват. Това отново ни превърна в скъперници, които си броят стотинките. Трябваше да имаме пълна финансова обезпеченост иначе… Забравяхме, че повечето алкохолици в АА имат доходи значително над средните; забравяхме огромната добра воля на братята ни от АА, които с готовност биха ни помогнали да си намерим по-добра работа, ако я заслужавахме; забравяхме за действителната или потенциална финансова несигурност на всяко човешко същество на света. И най-лошото, забравяхме Бога. По отношение на парите вярвахме единствено на себе си, и то не чак дотам.

Всичко това разбира се означаваше, че все още не бяхме постигнали душевно равновесие. Докато една работа ни изглеждаше само като начин за печелене на пари, а не като възможност да направим нещо полезно, докато придобиването на пари, осигуряващи ни финансова независимост, ни се струваше по-важно, отколкото правилната ни зависимост от Бога, ние все още бяхме жертва на неразумни страхове. Това бяха страхове, поради които едно спокойно и полезно съществувание, на каквото и да е финансово равнище, бе напълно невъзможно.

С времето обаче открихме, че с помощта на Дванадесетте стъпки на АА можехме да се отървем от тези страхове, независимо от това какви бяха финансовите ни перспективи. Можехме с добро настроение да извършваме някаква скромна работа, без да се тревожим за утрешния ден. Ако материалното ни положение беше добро, вече не се страхувахме, че ще се влоши, защото се бяхме научили, че този род неприятности могат да се превърнат в големи придобивки. Нямаше значение какво е материалното ни състояние, от значение беше какво е душевното ни състояние. Парите постепенно се превръщаха от наш господар в наш слуга. Те се превръщаха в средство за изразяване на обич и размяна на услуги с тези около нас. Когато с Божията помощ спокойно приехме своята съдба, открихме, че можем да живеем в мир със себе си и да покажем на другите, които все още страдаха от същите страхове, че могат по същия начин да ги превъзмогнат. Открихме, че освобождаването от страна бе по-важно, отколкото освобождаването от нуждата.

Нека хвърлим поглед върху променените си възгледи по проблемите на личния престиж, властта, амбицията и лидерството. Това бяха подводните скали, в които се разбиваха корабите ни по времето, когато пиехме.

Практически всяко момче в САЩ мечтае да стане президент. Иска да бъде “първия човек” в страната си. Когато порасне и види, че това е невъзможно, може добродушно да се усмихне на детските си мечти. По-късно открива, че истинското щастие не се състои в това да опитваш да станеш “първи човек” или дори един от първите в изнурителната борба за пари, любов и престиж. Научава, че може да бъде доволен като изиграва добре картите, които животът му е раздал. Той е все още амбициозен, но вече не е абсурдно амбициозен, защото сега вижда реалната действителност. Иска да бъде това, което е.

С алкохолиците обаче това не е така. Когато АА беше все още младо общество, известен брой видни психолози и лекари направиха изчерпателно проучване върху голяма група така наречени проблемни пиячи. Лекарите не се опитваха да открият колко различни сме един от друг; те търсеха такива личностни черти, които биха били общи за групата алкохолици. Те най-сетне излязоха със заключение, което изуми тогавашните членове на АА. Тези изтъкнати хора имаха смелостта да заявят, че повечето от наблюдаваните алкохолици се държаха все още детински, бяха прекалено чувствителни и страдаха от мания за величие.

Колко много ни обиждаше, нас алкохолиците, тази присъда! Не искахме да повярваме, че нашите мечти на възрастни хора често бяха всъщност детински. И смятайки, че животът се отнася грубо с нас, приемахме за съвсем естествено да бъдем чувствителни. Що се отнася до манията ни за величие, ние настоявахме, че сме обзети единствено от високи и оправдани амбиции да спечелим битката на живота.

През следващите години обаче повечето от нас постепенно се съгласиха с мнението на тези лекари. По-внимателно се вглеждахме в себе си и околните. Видяхме, че сме били подтиквани от неоправдани страхове или безпокойство да превърнем живота си в надпревара за слава, пари и криворазбрано лидерство. И така, фалшивата гордост се превърна в обратната страна на разорителната монета, белязана със знака “страх”. Ние просто трябваше да бъдем номер едно, за да прикрием притаените си комплекси за малоценност. При променливи успехи се хвалехме, че ще постигнем още по-големи; когато ни побеждаваха, се чувствахме огорчени. Ако не постигахме особено големи успехи, изпадахме в депресия и страх. Тогава хората казваха, че сме “непълноценни”. Но сега се възприемахме като трески от същото дърво. Дълбоко в себе си бяхме безкрайно уплашени. Без значение бе дали, пиещи до забрава, продължаваме да седим на брега на живота или безразсъдно и своеволно се бяхме хвърлили на по-дълбоко, откъдето не можехме да изплуваме. Резултатът бе един и същ – повечето от нас почти намериха смъртта си в море от алкохол.

Днес обаче в съзрялото братство “Анонимни алкохолици” тези пориви са възвърнати към истинската им цел и посока. Ние вече не се стремим да управляваме или властваме над околните, за да се почувстваме важни. Вече не търсим слава и почести, за да бъдем възхвалявани. Когато чрез преданост към семейството, приятелите, службата си и обществото печелим всеобща любов и понякога ни доверяват власт и ни избират на по-отговорни постове, ние се стараем да бъдем смирено благодарни и да полагаме повече усилия в дух на обич и служене. Истинското лидерство, както откриваме, се определя от добрия пример, а не от тщеславната демонстрация на власт и слава.

Още по-чудесно е усещането, че не трябва да бъдем специално отличени сред другите, за да бъдем полезни и истински щастливи. Малцина от нас могат да бъдат изявени лидери, а и не го желаем. Услуга, извършена с готовност; задължения, честно изпълнени; беди, безропотно приети или отстранени с Божията помощ; разбирането, че вкъщи или в заобикалящия свят сме съратници в едно общо дело; добре разбраният факт, че в очите на Бога всички човешки същества са еднакво важни; доказателството, че обичта, която даряваме, ни се връща многократно; сигурността, че вече не сме изолирани и сами в изградените от самите нас затвори; сигурността, че вече не сме хора не на мястото си, а можем да се вместим и принадлежим към Божието мироздание – това са постоянните и основателни източници на удовлетворение от добре живян живот, които не могат да бъдат заместени от никаква помпозност и тържественост, от никакви количества материални блага. Истинската амбиция не е това, което мислехме. Истинската амбиция е дълбокото желание да живеем полезно и да вървим смирено под Божията мисъл.

Тези малки етюди върху Дванадесетте стъпки на АА вече идват към края си. Разгледахме толкова много проблеми, че на някой може да се стори, че в АА има само мъчителни проблеми и изглаждане на конфликти. До известна степен това е вярно. Говорихме за проблеми, защото ние сме хора с проблеми, успели да намерят изход и път напред и желаещи да споделят опита си с всички, на които той може да е от полза. Защото само чрез приемане и решаване на проблемите си можем да живеем в мир със себе си и със заобикалящия свят и с Този, който стои над всички нас. Разбирането е ключът към правилните принципи и отношение към света, а правилните постъпки са ключът към добър живот; следователно радостта от живота е темата на стъпка Дванадесета на АА. С всеки изминаващ ден от живота ни, нека всеки един от нас да усеща по-дълбоко вътрешния смисъл на  простичката молитва на АА:

„Господи, 

дай ни спокойствието да приемаме нещата, които не можем да променим, 

смелостта да променяме нещата, които можем да променим

и мъдростта да прозираме разликата между тях, 

търпението за нещата, които изискват време, 

благодарността за всичко, което имаме, 

толерантността към хората с различни проблеми, 

свободата да живеем извън ограниченията на своя предишен опит, 

способността да чувстваме Твоята любов към нас 

и нашата любов един към друг. 

И дай ни силата да станем и да продължим отново, 

дори когато чувстваме, че това е невъзможно. 

Амин.”