Единството на “Анонимните алкохолици” е най-ценното качество на нашето общество. Животът ни, животът на тези, които ще се присъединят към него, зависи изцяло от това единство. Ако не останем единни, АА ще загине. Без единство сърцето на АА ще спре да тупти; артериите ни по света няма да разнасят животворната милост на Бога; Неговият дар за нас ще бъде прахосан безцелно. Върнали се обратно в пещерите си, алкохолиците ще ни упрекват, казвайки: “Какво страхотно нещо трябва да е било АА!”
“Това означава ли”, ще попита някои тревожно, “че в АА личността не се цени особено високо? Групата няма ли да се разпорежда с мен и в крайна сметка да ме погълне?”
Определено можем да отговорим на този въпрос с ясно и високо “Не!”. Вярваме, че няма друго братство на земята, което да полага по-всеотдайни грижи за отделните си членове; сигурно няма друго такова, което по-ревниво да пази правото на личността да мисли, говори и действа така, както смята за добре. Нито един член на АА не може да застави друг да направи каквото и да било: никoй не може да бъде наказван или прогонван. Нашите Дванадесет стъпки към възстановяване са предложение; Дванадесетте традиции, които гарантират единството на АА, не съдържат нито едно “Недейте”. Те мнoгoкратно гласят “Ние би трябвало…”, но никога “Длъжни сте”.
За мнозина тази свобода на индивида прилича на чиста анархия. Всеки новодошъл, всеки приятел, който вижда АА за пръв път, е дълбоко озадачен. Те виждат свободата на границата на позволеното и все пак признават веднага, че АА има неотразима сила на целеустременост и активност. “Как”, питат те, “такава тълпа от анархисти може въобще да функционира? Как е възможно те да поставят на първо място общото благополучие? Какво, за Бога, ги държи заедно?”
Тези, които гледат по-внимателно, скоро откриват ключа към този странен парадокс. Всеки член на АА трябва да се придържа към принципите на възстановяване. Животът му всъщност зависи от спазването на определени духовни принципи. Ако се отклони прекалено много от тях, наказанието идва незабавно и сигурно; разболява се и умира. В началото той върви по пътя, защото трябва да го следва, но по-късно открива, че наистина би искал да води този начин на живот. Освен това открива, че не може да запази този безценен дар, ако не го сподели с други. Нито той, нито който и да било друг анонимен алкохолик не може да оцелее, ако не предава посланието на АА. В момента, в които дейността по стъпка Дванадесета доведе до оформяне на група, той открива нещо ново – че повечето отделни алкохолици не могат да се възстановят, ако не съществува група. Всеки започва да разбира, че е само малка частица от едно голямо цяло; че нито една лична жертва не е прекалено голяма, за да бъде съхранено Братството. Научава, че трябва да заглуши в себе си желанията и амбициите си, ако те носят вреда на групата.
Ясно е, че групата трябва да оцелее, за да може да оцелее всеки неин отделен член.
Така от самото начало първият въпрос е, как най-добре да живеем и работим заедно като групи. В заобикалящия ни свят виждаме как определени личностни черти разрушават цели народи. Борбата за богатство, власт и престиж разкъсва човечеството, както никога преди. Ако силни хора бяха стигали до задънена улица в стремежа си за мир и хармония, то какво щеше да стане с нашата неустойчива сбирщина от алкохолици? Както по-рано се бяхме борили и молили за собственото си възстановяване, точно така с цялото си сърце започнахме да търсим принципите, чрез които самото АА можеше да оцелее. Структурата на нашето Общество бе изградена в процеса на натрупване на опит.
Безкрайно много пъти в безброй градове и села ние разигравахме историята на Еди Рикенбейкър и неговите смели другари, чийто самолет бе рухнал в Тихия океан. Както и ние, те в един миг бяха спасени от смърт, но все още бяха носени от вълните на опасното море. Колко добре те разбраха, че общото им благополучие трябва да дойде на първо място. Нито един не трябваше да постъпва егоистично по отношение на запасите от вода и хляб. Всеки трябваше да мисли за другите и всички те знаеха, че в постоянната вяра ще открият истинската сила. И те я откриха, достатъчно голяма, за да устои на всички дефекти на крехкия плавателен съд, на всяко изпитание на несигурност, болка и отчаяние и дори смъртта на един от тях.
Така беше и с АА. Чрез вяра и много труд бяхме в състояние да го изградим, учейки се от уроците на нашия невероятен опит. Днес те живеят в Дванадесетте традиции на “Анонимни алкохолици”, които – с Божията воля – ще съхранят нашето единство дотогава, докато Той има нужда от нас.
Кой направлява дейността на АА? Кой я ръководи? Това също озадачава всеки приятел и новодошъл. Когато им се казва, че нашето общество няма президент, притежаващ властта да го ръководи, няма управителен съвет, който да може да изхвърли някой допускащ грешки член на обществото ни навън в тъмнината, че нито един член на АА не може да дава заповеди на друг и да изисква подчинение, нашите приятели възкликват в почуда: “Това е просто невъзможно! Тук нещо не е наред.” Тогава тези практични хора прочитат традиция втора и научават, че единственият авторитет в АА е любящия Бог, така както Той се възприема от груповото ни съзнание. Изпълнени със съмнения, те питат някой опитен член на АА дали това наистина действа. Този член, на вид напълно разумен човек, веднага отговаря: “Да! Съвсем определено действа.” Нашите хора промърморват, че всичко това им изглежда неясно, мъгляво и доста наивно. След това започват да ни наблюдават с критичен поглед, научават по нещо от историята на АА и скоро се сдобиват със солидни данни.
Кои са тези данни от живота на АА, които доведоха до този привидно невъзможен принцип? Джон Дой, добър член на АА, се премества, да речем, в Мидълтън, САЩ. Преценява, че сам вероятно няма да може да остане трезв, а дори и жив, ако не предава на други алкохолици това, което толкова щедро му е било дарено. Той изпитва духовен и етичен стремеж, защото стотици други може би страдат близо до него. Освен това на него му липсва старата му група. Той има нужда от други алкохолици също толкова, колкото те се нуждаят от него. Той посещава проповедници, лекари, издатели, полицаи и бармани … и в крайна сметка Мидълтън вече има група, на която той е основател.
Тъй като е неин основател, на първо време той е и ръководител на групата. А и кой друг би могъл да бъде? Много скоро обаче той споделя поетата власт да ръководи всичко с първите алкохолици, на които е помогнал. В този момент благият диктатор става председател на комитет, съставен от негови приятели. Така се изгражда анархията на увеличаващата се група – самоназначена, разбира се, защото няма друг начин. Само след няколко месеца групата на АА процъфтява в Мидълтън.
Основателят и приятелите му се свързват духовно с новодошлите, наемат зали, осигуряват болнично лечение и молят жените си да правят литри и литри кафе. Тъй като са обикновени простосмъртни, основателят и приятелите му могат за малко да се наслаждават на славата. Те си казват един на друг: “Може би няма да е зле да държим здраво в ръцете си АА в този град. В крайна сметка ние имаме опит. Освен това, вижте колко много направихме за тези пияници. Те трябва да са ни благодарни!” Вярно е, че понякога основателите и техните приятели са по-мъдри и по-скромни. Но по-често на този етап те не са такива.
В групата се появяват все по-сериозни проблеми. Просяците си остават просяци. Самотните сърца продължават да скърбят. Проблемите връхлитат като лавина. Все по-силни стават гласовете в кулоарите, които прерастват във вик: “Вечно ли ще ръководят групата тези старци? Нека проведем избори!” Основателят и приятелите му са наранени и потиснати. Те се мятат от едно кризисно положение към друго; обръщат се с молби от един член към друг; полза обаче няма, революцията е започнала. Груповото съзнание надделява.
Идват изборите. Ако основателят и приятелите му са служили добре, те могат – за тяхно удивление – да бъдат преизбрани за известно време.Но ако са се съпротивлявали упорито на нарастващата вълна на демокрация, могат да бъдат напълно отхвърлени. И в двата случая групата сега има т. нар. ротационен комитет със силно ограничена власт. В никакъв случай неговите членове не могат да управляват или ръководят групата. Те са служители. Понякога имат неблагодарната привилегия да тичат по многобройните задачи, от които групата се нуждае. Начело с председателя те се грижат за осъществяване на връзките с обществеността и подготвят сбирките. Ковчежникът, отговорен пред групата, взима парите от шапката, която се подава по време на сбирката, внася ги ви в банката, плаща наема за помещенията и други сметки и изготвя редовни отчети за деловите срещи. Секретарят следи да има литература на масата, организира телефонните дежурства, отговаря на писмата и разпраща съобщения за сбирките. Това са простите услуги, които дават възможност на групата да функционира. Членовете на комитета не дават никакви съвети от духовно естество, не съдят поведението на останалите, не издават заповеди. Ако се опитат да направят това, всеки от тях може да бъде отстранен при следващите избори. И така те малко късно откриват, че всъщност са служители, а не управници. Това е всеобщият опит. По този начин навсякъде в АА груповото съзнание определя условията, съгласно които служат неговите ръководители.
Това ни довежда право до въпроса:”Има ли истинско ръководство в АА?” Съвсем определено отговорът е: “Да, независимо от привидната му липса.” Нека отново се върнем към отстранения основател и неговите приятели. Какво става с тях? След като утихнат болката и тревогата, у тях настъпва неуловима промяна. Те се разделят на две групи, известни на жаргона на АА като “заслужили деятели” и “кървящи дякони”. Заслужил деятел е този, който разбира мъдростта на груповото решение, който не се сърди за това, че са го лишили от положението му, чиито преценки, подсилени от значителния му опит, са разумни, който желае да стои тихо и мирно настрани, като търпеливо изчаква по-нататъшното развитие на нещата. Кървящ дякон е този, който е твърдо убеден, че групата не е в състояние да се справи без него, който постоянно се стреми да бъде преизбран в ръководството и продължава да затъва в самосъжаление. Някои кървят толкова силно, че – изгубили изцяло духа и принципите на АА – се пропиват. На моменти теренът на АА изглежда покрит с кървящи форми. Почти всеки ветеран в нашето Общество е преминал до известна степен през този процес. За щастие, повечето превъзмогват това и се превръщат в заслужили деятели. Те стават истинските и несменяеми водачи на АА. Те дават спокойните мнения, сигурните знания и смирения опит, които помагат за преодоляването на кризисни положения. В трудни моменти групата неизбежно се обръща към тях за съвет. Те стават изразители на груповото съзнание; в действителност те са истинският глас на “Анонимните Алкохолици”. Те не ръководят чрез мандат, а водят с примера си. Това е опит, който ни доведе до заключението, че груповото съзнание, съветвано от старейшините, в крайна сметка е по-мъдро от един единствен водач.
Когато АА бе само на три години, се случи нещо, което доказа истинността на този принцип. Един от първите членове на АА, изцяло против собственото си желание, бе принуден да се съобрази с мнението на групата. Ето как сам той разказва тази история:
“Един ден изпълнявах програмата по стъпка дванадесета в една болница в Ню Йорк. Собственикът, Чарли, ме повика в кабинета си.’Бил’, каза той, ‘мисля, че е срамота, че си в такова тежко финансово състояние. Около теб тези пияници се възстановяват и започват да печелят пари, а ти по цял ден се занимаваш с тази работа и си без пукната пара. Не е честно’. Чарли порови из бюрото си и измъкна един стар финансов отчет. Като ми го подаде, той продължи: “Този отчет показва колко пари е печелила тази болница през двадесетте години. Хиляди долари месечно. И сега би трябвало да ги има и ще ги има – стига да искаш да ми помогнеш. Защо не пренесеш дейността си тук? Ще ти дам кабинет, една прилична разплащателна сметка и значителен дял от печалбите. Преди три години, когато главният ми лекар Силкьорт започна да ми разказва за идеята да се помага на пияниците духовно, аз си рекох, че това е безсмислица, но-късно промених мнението си. Някой ден тази банда бивши пияници ще изпълни Медисън Скуеър Гардън и не виждам защо ти трябва междувременно да гладуваш. Това, което ти предлагам, е напълно етично. Можеш да станеш непрофесионален лечител и при това ще работиш в тази област по-успешно от когато и да било’.
Аз бях объркан. Имах известни угризения на съвестта, докато не разбрах колко етично наистина бе предложението на Чарли. Нямаше нищо лошо в това да стана непрофесионален лечител. Помислих си за Луиз, която всеки ден се връщаше изтощена от работата си в магазина, само за да започне да готви вечеря за пълна къща с пияници, които не внасяха никакви пари в домакинството. Помислих си за големите суми, които все още дължах на кредитори от Уолстрийт. Помислих си за много от моите приятели алкохолици, които печелеха повече от всякога. Защо да не направя същото и аз?
Въпреки че помолих Чарли да ми даде известно време да размисля, вече почти бях взел решение. В метрото по обратния път за Бруклин ми се стори, че усещам направляващата ръка на провидението. Чух само едно изречение, но то беше много убедително. Всъщност то идваше направо от Библията – един глас ми повтаряше: ‘Работникът заслужава възнаграждението си.’ Пристигайки у дома, заварих Луиз както обикновено да готви, докато трима пияници хвърляха изгладнели погледи към вратата на кухнята. Дръпнах я настрани и й съобщих чудесната новина. Тя прояви интерес, но не се зарадва чак толкова много, колкото очаквах.
Тази вечер имаше сбирка на групата. Въпреки че нито един от алкохолиците, които живееха у нас, не бе престанал да пие, някои други бяха успели. Задно със съпругите си те се тълпяха в хола на първия етаж. Веднага им разказах за предоставената ми възможност. Никога няма да забравя техните каменни лица и неподвижния поглед, с които ме следяха. Още докато говорех, ентусиазмът ми се изпаряваше. Настъпи дълго мълчание.
Тогава почти срамежливо един от приятелите ми започна да говори. “Знам колко ти е трудно, Бил. Това много ни притеснява. Често сме си задавали въпроса какво бихме могли да направим. Мисля обаче, че говоря от името на всички, когато казвам, че това, което предлагаш сега, ни притеснява много повече. ‘Гласът на говорещия стана по-уверен. ‘Не си ли даваш сметка’, продължи той, ‘че никога не можеш да бъдеш професионалист? Колкото и щедър да е Чарли към нас, не разбираш ли, че не можем да се обвържем с неговата или с която и да е друга болница? Казваш, че предложението на Чарли е етично. Разбира се, че е етично, но това, което правим, не се крепи само на етиката; трябва нещо много повече. Разбира се, че идеята на Чарли е добра, но не е достатъчно добра. Става въпрос за живот и смърт, Бил, и на нас ни трябва само най-доброто!’ Приятелите ми ме изгледаха предизвикателно, а говорещият продължи: ‘Бил, не си ли казвал често тук, по време на тези сбирки, че понякога доброто е враг на най-доброто? Е добре, сега случаят е точно такъв. Не можеш да ни причиниш това!’
Така говореше груповото съзнание. Групата бе права, а аз греших; гласът в метрото не бе гласът на Бог. Сега, идващ от моите приятели, звучеше истинският глас. Аз слушах и, слава Богу, се подчиних.”
Тази традиция има дълбок смисъл. АА наистина казва на всеки тежък пияч: ” Ти си член на АА, ако сам го поискаш. Можеш да заявиш,  че си с нас;  никой не може да те държи извън организацията. Няма значение кой си, няма значение колко низко си паднал, няма значение колко сериозни са  емоционалните  ти проблеми – дори  престъпленията ти  – не можем да те оставим извън АА. Ние не искаме да те оставим навън. Не се страхуваме, че ще ни навредиш, независимо от това колко си деформиран или буен. Ние само искаме да сме сигурни, че ще получиш същата възможност за трезвеност, която ни бе дадена на нас. И така ти си член на АА от момента, в който сам заявиш това”.
Установяването на този принцп на членство отне много години на мъчителни опити. Когато започвахме, нищо не изглеждаше толкова по-крехко, толкова чупливо, колкото една група на АА. Малко от  алкохолиците, които канехме, ни обръщаха внимание; повечето от тези, които се присъединяваха към нас, бяха като мъждукащи свещички в бурята. Едно след друго техните несигурни огънчета изгасваха и не можеха да бъдат запалени отново. Постоянната ни  мисъл, макар и неизказана, беше: “Кой от нас ще  бъде следващият”?
Един член на АА описва образно тези дни: “В един момент”, казва той, “всяка група на АА си имаше многобройни правила за членство. Всеки бе обезумял от страх, че някой или нещо ще преобърне лодката и ще ни изхвърли обратно към пиенето. Канцеларията на нашата Фондация помоли всяка група да изпрати списък на “защитните” си правила. Общият списък бе километричен. Ако всички тези правила действаха навсякъде,  изобщо никой нямаше да може да се присъедини към АА, толкова големи бяха нашите тревоги и страхове.
Бяхме решили да не допускаме до АА никой, освен тази хипотетична група хора, които наричахме “чисти алкохолици”. Освен пиянството и нещастните му последствия те не трябваше да имат други усложнения. И така просяците, скитниците, обитателите на приюти за душевно болни, затворниците, особняците, смахнатите и падналите жени не бяха допускани. Да, уважаеми господине, ние приемахме само чистите и уважавани алкохолици! Всеки друг със сигурност би довел до нашата гибел! Освен това, ако приемехме такава паплач, какво биха казали за нас порядъчните хора? Бяхме издигнали непробиваеми стени около АА.
Може това сега да звучи комично. Може би ще си мислите, че ние, ветераните проявявахме твърде голяма нетърпимост. Но мога ви кажа, че тогава нямаше нищо смешно. Бяхме мрачни, защото чувствахме, че животът и домовете ни са заплашени, а с това не можехме да се шегуваме. Проявявахме  нетърпимост, казвате вие. Е добре, бяхме уплашени. И естествено, започнахме да се държим като почти всички изплашени хора. В крайна сметка не е ли страхът истинската основа на  нетърпимостта? Да, ние проявявахме нетърпимост”.
Как можехме да се досетим тогава, че всичките тези страхове ще се окажат безпочвени? Как можехме да знаем, че хиляди от тези понякога ужасяващи хора,  щяха по удивителен начин да се възстановят и да станат нашите най-добри деятели и близки приятели? Можехме ли да повярваме, че процентът на разводите в АА щеше да бъде много по-нисък от средния? Можехме ли да предвидим, че трудни хора ще се превърнат в наши основни учители по търпение и толерантност? Можеше ли някой тогава да си представи една общност, включваща всякакви всевъзможни характери и справяща се лекота с расовите, религиозни, политически и езикови бариери?
Защо в крайна сметка АА изостави всички правила за членство? Защо оставихме на всеки новодошъл, сам да реши дали е алкохолик и дали желае да се присъедини към нас? Защо посмяхме да кажем, противно на опита на всички общества и правителства, че няма да наказваме и да  лишаваме от членство който и да е анонимен алкохолик, че не трябва никога да принуждаваме който и да е да плаща нещо, да вярва в нещо или да спазва някакви правила?
Отговорът, както се съдържа в традиция трета, е съвършено прост. Най-накрая опитът ни научи, че да отнемем на някой алкохолик шанса да се възстанови, означаваше понякога да произнесем смъртната му присъда да го обречем на безкрайни страдания. Кой смееше да бъде съдия, прокурор и палач на собствения си болен брат?
Група след група виждаха тези възможности и най-накрая се отказаха от всякакви правила за членство. Един след друг драматичните случаи затвърдиха това решение, докато най-накрая то се превърна във всеобща традиция. Тук даваме два примера:
Според календара на АА течеше втората година По това време единственото, което можеше да се види, бяха две борещи се да просъществуват безименни групи алкохолици, които се опитваха да си пробият път към светлината.
В една от тези групи се появи нов човек, почука на вратата и помоли да го пуснат вътре. Той поговори откровено с най-стария член на групата. Скоро стана ясно, че е почти безнадежден случай, но повече от всичко иска да се възстанови. ” Но”, попита той, “ще ми позволите ли да се присъединя към групата? Тъй като аз съм жертва на друго пристрастие, което се осъжда още по-лошо и от алкохолизма, може би няма да ме допуснете между вас. Или пък ще ме допуснете?”
Това беше проблем. Какво трябваше да направи групата? Най-старият член на групата повика още двама и насаме им представи ужасните факти. Той каза: “Е, добре, какво да правим? Ако го отхвърлим, скоро ще умре. Ако го допуснем, Бог знае какви неприятности ще ни донесе. Какъв ще бъде отговорът – да или не?”
В началото старейшините гледаха само на лошите страни . “Ние се занимаваме”, – казваха те, – “само с алкохолици. Не трябва ли да жертваме този в името на много други?” Така обсъждането продължаваше, докато съдбата на новодошлия висше на косъм. Тогава един от тримата проговори със съвсем различен тон: “Всъщност ние се страхуваме” – казал той,  “за собствената си репутация. Страхуваме се много повече от това, какво ще кажат хората, отколкото от неприятностите, които този нов алкохолик би могъл да ни навлече. Докато говорехме, пет кратки думи минаваха през съзнанието ми. Нещо в мен непрекъснато повтаряше: “Какво би направил нашият Господар?”. Не бе казана нито дума повече. И наистина какво още можеше да бъде казано?”
Преизпълнен с радост, новодошлият се залови за работа по дванадесета стъпка. Той неуморно предаваше посланието на АА на десетки хора. Тъй като това бе една от най-рано формираните групи, тези десетки се умножиха до хиляди. Той нито веднъж не обезпокои когото и да е с другите си затруднения. АА бе направило първата крачка към оформянето на  трета традиция.
Скоро след като човекът с двата порока бе почукал на вратата ни, другата АА група прие за член един търговски пътник, когото наречем Ед. Той беше амбициозен и нахакан като всеки търговски пътник. Всяка минута му хрумваше поне една идея как да подобри работата на АА. Той предлагаше тези идеи на събратята си със същия горещ ентусиазъм, с който продаваше автомобилни масла. Но той имаше една идея, която не можеше да пласира. Ед беше атеист. Любимата му мания бе, че АА щеше да се оправя по-добре без “Божиите глупости”. Той тероризираше всички и всички очакваха, че скоро ще се запие – защото по това време АА стоеше на религиозни позиции. Мислехме, че той ще бъде тежко наказан за това богохулство. Колкото и странно да бе обаче, Ед си оставаше трезв.
С времето дойде и неговият ред да говори на една от сбирките. Ние изтръпнахме, защото знаехме какво ще последва. Той отдаде дължимото на обществото; разказа за това, как семейството му отново се е събрало; възхвали честността; припомни за радостта, която носи работата по дванадесета стъпка; и тогава развали всичко. Ед се развика: “Не мога да понасям тези Божи работи. Глупости! Това са измишльотини за слаби хора. Те не са нужни на тази група и аз няма да се примиря! По дяволите!”
Вълна от възмущение и гняв обхвана групата, като всеки член реши: “Трябва да бъде прогонен!”
Старейшините дръпнаха Ед настрана. Казаха му твърдо: “Тук не можеш да говориш по този начин. Трябва или да престанеш, или да напуснеш”. Тогава Ед се обърна към тях със сарказъм: “Хайде бе! Не думай!”. Той се протегна към един рафт и взе снопче листове. Най-отгоре лежеше предговорът на книгата “Анонимни Алкохолици”, която тогава се подготвяше за печат. Започна да чете на глас: “Единственото условие за членуване в АА е желанието да се спре пиенето”. Ед неумолимо продължи: “Когато написахте това изречение, искрени ли бяхте или не?”
Смаяни, старейшините се спогледаха, защото знаеха, че той печели. И така Ед остана.
Ед не само остана, но остана и трезв в течение на месеци. Колкото по-дълго оставаше трезв, толкова по-гръмко говореше – против Бог. Групата бе толкова обезпокоена, че всякакво братско милосърдие се бе изпарило. “Кога най-сетне”, мърмореха помежду си членовете, “ще се пропие този тип?”
Доста по-късно Ед замина по работа извън града. След няколко дни пристигна новината. Беше изпратил хабер с молба да му изпратим пари, а всеки от нас знаеше какво означава това. След това се обади по телефона. В онези дни ние бяхме готови да се втурнем където и да е заради дванадесета стъпка, колкото и безнадежден да беше случаят. Но този път никой не помръдна. “Оставете го на мира! Нека веднъж опита да се справи сам; може би това ще му послужи за урок!”
Две седмици по-късно Ед се промъкнал през нощта в къщата на един от членовете на АА и без да се обади на семейството, си легнал да спи. На следващия ден стопанинът на къщата и негов приятел си пиели сутрешното кафе. По стълбата се чул шум. За тяхно удивление се появил Ед. Усмихвайки се смутено, той им казал: “Е, приятели, приключихте ли със сутрешната медитация?”. На тях веднага им станало ясно, че живо се интересува. От дума на дума им разказал какво се е случило.
В съседен щат Ед се бил прислонил в някакъв евтин хотел. След като всичките му призиви за помощ бяха отблъснати, в трескавия му мозък започнали да минават следните мисли: Те ме изоставиха. Изоставен съм от собствените си братя. Това е краят… Нищо не ми остава”. Като се мятал в леглото, ръката му се плъзнала по бюрото, докосвайки някаква книга. Разтваряйки книгата, той се зачел. Книгата се оказала “Гидеонска Библия”. Ед повече не сподели какво е видял и какво е почувствал в тази хотелска стая. Беше 1938 г. От тогава не е пил.
Днес, когато се събират ветераните, които познават Ед, те казват: “Какво щеше да стане, ако бяхме успели да изхвърлим Ед за неговото богохулство? Какво щеше да стане с него и с всички останали, на които той по-късно помогна?”
Така ръката на Провидението навреме ни даде знак, че всеки алкохолик е член на нашата общност, когато сам реши това.
 *Бележка1: През 1954 г. името на Алкохолната Фондация (Alcoholic Foundation, Inc.) беше променено на Съвет на Главната служба на Анонимни Алкохолици (General Service Board of Alcoholics, Inc.), така че понастоящем канцеларията на Фондацията се нарича Канцелария на Главната служба (General Service Office).
*Бележка2 :Gideon`s International е името на протестантска организация, основана през 1899 г. от група търговски пътници, която се занимава с разпространение на Библията по хотели, болници и др. публични места.
НЕЗАВИСИМОСТТА е голяма дума. По отношение на нас тя просто означава само това, че всяка група може да ръководи дейността си точно така както й харесва, освен в случаите, когато е заплашено АА като цяло. Тук възниква същият въпрос, който бе поставен в първа традиция . Не е ли такава свобода безразсъдно опасна?
През годините опитвахме всякакви възможни отклонения от нашите Дванадесет стъпки и Дванадесет традиции. Това беше неизбежно, защото преди всичко ние сме една банда егоцентрични индивидуалисти. Деца на хаоса, ние предизвикателно си играехме с всички видове огън, но излязохме от него невредими, и както ни се струва, по-мъдри. Точно тези отклонения доведоха до много опити и грешки, които, с Божията милост, направиха от нас това, което представляваме днес.
Когато традициите на АА бяха публикувани за пръв път през 1946 година, вече бяхме сигурни, че една АА група може да издържи на вякакви удари. Видяхме, че групата, точно както и отделният й член, трябва да се придържа към такива изпитани принципи, които могат да осигурят оцеляването й. Бяхме открили, че процесът на опити и грешки е безопасен. Ние бяхме толкова сигурни, че в първия вариант на традициите имаше такова важно изречение: “Всеки двама или трима алкохолици, събрали се в името на трезв живот, могат да се нарекат група на АА при условие, че като група нямат други цели”.
Това разбира се означаваше че, имахме смелостта да заявим, че всяка АА група е една самостоятелна единица, която се ръководи в своята дейност от собственото си съзнание. Провъзгласявайки тази огромна свобода, ние сметнахме за необходимо да формулираме само две важни ограничения: Групата не биваше да върши нищо, което да накърнява АА като цяло, нито да обвързва дейността си с дейността на други организации или лица. Би било много опасно, ако започнем да наричаме някои групи “привърженици” или “противниници на сухия режим”, други “републиканци” или “комунисти”, а трети “католици” или “протестанти”. Една група на АА трябваше да се придържа към своята задача или щеше да загине. Единствената й цел трябваше да бъде трезвостта. За всичко останало имаше пълна свобода на мислене и действие. Всяка група имаше правото да допуска грешки.
Когато АА беше все още младо общество, се оформяха много групи, кипящи от желание да работят. В един град, който ще наречем Мидълтаун, започна истински “бум”. Жителите на града се бяха развихрили. Възнесени до небесата, ветераните мечтаеха за нововъведения. Те решиха, че градът се нуждае от голям Център за алкохолици, нещо като модел, който групите на АА биха могли да възпроизведат навсякъде. На първия етаж трябваше да има клуб; на втория щеше да има изтрезвително отделение и на алкохолиците щяха да се дават средства за изплащане на старите им дългове; на третия етаж трябваше да бъде организирана образователна програма разбира се без спорни въпроси. Във въображението блестящият Център щеше да се извисява още няколко етажа нагоре, но на първо време три бяха достатъчни. За това бяха необходими много пари, парите на други хора. Ако щете вярвайте, ако щете не, но редица богати граждани подкрепиха идеята.
И все пак сред алкохолици имаше малка група консервативни противници на идеята. Те писаха до Фондацията, главната квартира на “Анонимни Алкохолици” в Ню Йорк, като поискаха мнението й за такива проекти. Бяха научили, че ветераните, с цел да подсигурят нещата, се готвеха да се обърнат към Фондацията за специално разрешение. Малката група бе обезпокоена и скептично настроена.
Разбира се, имаше и организатор на проекта – изключителен организатор. С красноречието си той успокояваше всички страхове, независимо от предупреждението на съвета на Фондацията, че няма да бъде издадено официално одобрение и всички експерименти на АА групи на други места да се ангажират с медицина и образование се бяха провалили. За да подсигури нещата, организаторът създаде три корпорации и стана президент и на трите. Прясно боядисан, новият Център блестеше. Топлината му огряваше целия град. Скоро нещата започнаха да се оживяват. За да се осигури от всички страни поддържането на непрекъсната дейност, бяха приети щеистдесет и едно правила.
Но уви, тази блестяща картина скоро помръкна. Спокойствието бе заменено от объркване. Стана ясно, че някои пияници копнеят за просвета, но се съмняваха дали са алкохолици. Личностните дефекти на други вероятно можеха да бъдат излекувани чрез паричен заем. Някои се записваха в клуба, но само защото понякога се чувстваха самотни. Понякога ентусиазираните кандидати се устремяваха и към трите етажа. Някои започваха от най-горния и стигаха до най-долния, като ставаха членове на клуба; други започваха в клуба, напиваха се, попадаха в болницата, а най-сетне достигаха до образователната програма на третия етаж. Всичко приличаше на жужащ пчелен кошер, но за разлика от кошерите беше олицетворение на суматохата. Една група на АА като такава не можеше да се справи с такъв проект. Това беше разбрано прекалено късно. И тогава дойде неизбежният взрив – нещо наподобяващо това, което се случи, когато избухна парният котел на фабриката за строителни материали “Уембли”. Смразяващ облак от страх и разочарование надвисна над АА групата.
Когато облакът се разсея, се случи нещо удивително. Главният организатор писа до Фондацията. Той каза, че е трябвало да обърне повече внимание на опита на АА. След това направи нещо друго, което впоследствие влезе в класиката на АА. Всичко беше вместено на една малка картичка. На лицевата й страна пишеше: “Група № 1 на Мидълтаун. Правило № 62”. При отварянето на картичката едно единствено изречение се набиваше в очи: “Не си вири прекалено носа”.
По този начин според  четвърта традиция една група на АА бе упражнила правото си да допусне грешка. Освен това бе направила огромна услуга на общността “Анонимни Алкохолици”, защото смирено бе пожелала да използва урока, който бе научила. Беше се съвзела със смях и се бе устремила към по-добри неща. Дори главният архитект, изправен сред развалините на бляновете си, можеше да се смее на самия себе си – а това е връхната точка на смирението.
*Бележка1: През 1954 г. името на Алкохолната фондация (Alcoholic Foundation, Inc.) беше променено на Съвет на Главната служба на Анонимни Алкохолици” (General Service Board of Alcoholics, Inc.), така че понастоящем канцеларията на Фондацията се нарича Канцелария на Главната служба (General Service Office).
“ОБУЩАРЮ, дръж се за обущарския си калъп! …” По-добре е да правиш едно нещо много добре, отколкото много неща – нескопосно. Това е централната тема на тази традиция. Около нея се обединява нашето общество. Самото оцеляване на нашето общество изисква съхранението на този принцип.
“Анонимни Алкохолици” могат да бъдат сравнени с група лекари, които биха могли да открият лекарство за рака и от чиито дружни усилия зависи отговорът  за страдащите от тази болест. Вярно е, че всеки лекар в такава група би могъл да има своя собствена специалност. Всеки един от тях понякога би желал да се посвети по-скоро на собствената си област, отколкото да работи само с групата. Но след като са открили подходящо лекарство, след като е станало ясно, че то може да бъде постигнато само с общите им усилия, то всички те ще се чувстват длъжни да се посветят изцяло на лечението на рака. Пред перспективата за такова чудотворно откритие всеки лекар би оставил настрана другите си лични амбиции, каквото и да му струва това.
Също толкова здраво обвързани по задължение са и членовете на “Анонимни Алкохолици”, които са доказали, че могат да помогнат на проблемните пиячи, така както рядко се удава на някой друг. Уникалната способност на всеки от АА да се постави в положението на новодошлия и да помогне за възстановяването му не зависи в никакъв случай от образованието му, от красноречието му или от което и да е друго негово индивидуално умение. Единственото нещо, което има значение, е че той е алкохолик, който е открил пътя на трезвостта. Това наследство от страдание и възстановяване лесно се предава от един алкохолик на друг. Това е нашият Божи дар и даряването му на други като нас е основната цел, която днес вдъхновява АА по цялото земно кълбо.
Има и друга причина за тази единствена цел. Големият парадокс в дейността на АА се състои  в осъзнаването на факта, че рядко можем да съхраним скъпоценния дар на трезвостта, ако не го подаряваме другиму. Ако една група лекари притежава средство за лечение на рака и не го дава на болните, то тези лекари биха страдали от угризения на съвестта. И все пак това няма да заплашва живота им. За нас, ако пренебрегваме тези, които все още страдат, съществува постоянна опасност за живота и душевния ни покой. Под натиска на тези изисквания на инстинктите за самосъхранение, дълг и любов не е странно, че нашето общество е стигнало до заключението, че има само една висша задача – да предава посланието на АА на онези, които не знаят, че има спасение.
Като разкрива мъдростта за единствената цел на АА, един от членовете разказва следната история:
“Един ден бях неспокоен и чувствах, че е по-добре да свърша малко работа по дванадесета. Може би това щеше да ме предпази от залитане. На първо място трябваше да открия някой пияница, с когото да поработя.
И така, сочих в метрото до градската болница, където попитах д-р Силкуърт дали има подходящ случай. “Нищо обещаващо” – каза докторът. “Има един тип на третия етаж, който може да е подходящ. Той обаче е един ужасно корав ирландец. Никога не съм виждал по-голям инат. Крещи, че ако партньорът му се отнася по-добре с него и ако жена му го остави на мира, бързо ще се оправи с алкохолния си проблем. Мина през тежък пристъп на алкохолен делириум, все още не е на себе си и подозира всички. Не звучи добре, нали? Работата с него обаче може да ти е от полза, така че защо не опиташ?”
Малко сред това седях до една огромна човешка развалина. Определено враждебно настроен, той се взираше в мен, а очите му приличаха на цепки в червендалестото му и подпухнало лице. Трябваше да се съглася с доктора – той наистина не изглеждаше добре. Аз обаче му разказах собствената си история. Обясних му какво чудесно общество имаме, колко добре се разбираме. Подчертах колко безнадеждни са проблемите на пияниците. Настоявах, че малко алкохолици могат да се справят с тях сами, но че в нашите малки групи заедно можехме да постигнем това, което бе невъзможно, ако бяхме сами. Той ме прекъсна, за да се присмее на това и каза, че сам ще се справи с жена си, партньора си и алкохолизма си. Саркастично ме попита: “И колко струва всичко това?”
Бях благодарен, че мога да му отговоря: “Абсолютно нищо”.
Следващият му въпрос бе: “Какво ще получиш ти за това?”
Разбира се, отговорът ми бе: ” Собствената ми трезвост и един щастлив живот.”
Все още изпълнен със съмнения, той  попита: “Наистина ли единствената причина, за да си тук, е да опиташ да помогнеш на мен и на себе си?”
“Да”, казах аз. ” Това е абсолютната истина. Няма уловки”.
Тогава колебливо се опитах да говоря и за духовната страна на нашата програма. Само да можехте да видите какъв смразяващ поглед ми хвърли този пияница! Едва произнесох думата “духовен” и той се нахвърли. “О!”, възкликна той. “Сега разбирам! Ти търсиш жертви за някаква проклета духовна секта. Защо казваш, че няма уловки? Аз принадлежа към една велика църква, която означава всичко за мен. И ти имаш наглостта да ми говориш за религия!”
Слава Богу,  намерих правилен отговор за това. Той се основаваше на единствената цел на АА. “Ти имаш вяра”, казах аз. “Вероятно тя е по-дълбока от моята. Без съмнение ти имаш по-добро религиозно образование от моето. Затова не мога да ти кажа нищо за религията. Дори и не искам да се опитвам. Обзалагам се също така, че би могъл да ми дадеш идеално определение за смирението. Но от това, което ми разказа за себе си и за проблемите си и как мислиш да ги разрешиш, мисля, че зная какво не е наред!”
“Добре – каза той. “Казвай!”
“Е, добре”, казах аз. “Мисля, че ти си просто един надут самоуверен ирландец, който си въобразява, че може да върти всичко на пръста си”.
Това наистина го разтърси. След като обаче се успокои, той започна да слуша, докато аз се опитвах да му покажа, че смирението е единственият път към трезвостта. Най-накрая той видя, че не се опитвам да променя религиозните му възгледи, че искам той да открие благодатта в собствената си религия, която би  помогнала на възстановяването му. След това ние се разбирахме добре.
“Сега”, заключава ветеранът, “нека да предположим, че бях принуден да говоря на този човек по въпросите на религията. Нека предположим, че му бях отговорил, че АА се нуждае от много пари; че АА се занимава с просвета, болници и лечение. Нека предположим, че му бях предложил да му помогна в домашните и служебните дела. Докъде щяхме да стигнем? Доникъде, разбира се”.
Години по-късно нашият корав ирландец обичаше да казва: “Моят наставник успя да ме спечели за една идея и това бе трезвостта. В онзи момент аз не бих могъл да видя стойността на нищо друго”.
Веднага щом разбрахме, че сме намерили отговор за алкохолизма, ни се струваше логично, че бихме могли да намерим отговор и за редица други неща. Мнозина смятаха, че групите на АА биха могли да се занимават с бизнес, биха могли да финансират всяко начинание в областта на борбата с алкохолизма. Всъщност ние се чувствахме длъжни да заложим цялата тежест на името на АА в полза на достойни каузи.
Ето някои от нещата, за които мечтаехме. Болниците не обичаха алкохолиците и затова си мислехме, че трябва да открием наша верига от болници. Хората имаха нужда да им се разяснява какво представлява алкохолизмът и затова трябваше да просвещаваме обществото, дори да напишем отново училищните и медицинските учебници. Искахме да събираме несретниците от бордеите, да подбираме тези, които можеха да се излекуват и да създадем условия за останалите да печелят хляба си в определени затворени колективи. Може би такива места биха имали големи приходи, с които да поддържаме другите си добри дела. Ние сериозно мислехме да променим законите на страната, като в тях се впише, че алкохолиците са болни хора. Те не биваше да бъдат хвърляни в затворите; трябваше да бъдат освобождавани под наше попечителство. Ние трябваше да разпрострем АА над тъмните ъгли на наркоманията и престъпността. Щяхме да основаваме групи от хора, изпаднали в депресия или параноя; колкото по-тежки бяха неврозите, толкова по-добре за нас. Логично бе, че след като можехме да се справим с алкохолизма, можехме да се справим и с който и да е друг проблем.
Хрумна ни, че можем да пренесем идеите си във фабриките и да накараме работниците и капиталистите да започнат да се обичат. Нашата безкомпромисна честност би могла да изчисти политиката. Опрени с една ръка на религията, с другата на медицината, щяхме да изгладим техните противоречия. След като се бяхме научили да живеем толкова щастливо, щяхме да покажем и на другите пътя към щастието. Защо не, мислехме си, нашето общество на анонимни алкохолици можеше да се окаже авангарда на новия духовен прогрес! Можехме да променим света.
Да, такива бях мечтите ни в АА. Те бяха толкова естествени, при положение че повечето алкохолици бяха банкрутирали идеалисти. Почти всеки от нас би желал да бъде изключително полезен, да върши велики дела, да въплъти всички идеали. Ние всички сме перфекционисти, които, неуспели да достигнат до съвършенство, бяха отишли до другата крайност, хвърляйки се към бутилката и забвението. С помощта на АА Провидението ни изведе до най-трепетните ни очаквания. Защо тогава да не споделим начина си на живот с всички?
В началото опитахме с АА болници – всички до една се провалиха. Стана така, защото не е възможно една група на АА да се занимава с бизнес; както се казва, много баби – келяво дете. Групите на АА се хвърлиха към образованието и когато започнаха публично да защищават една или друга форма, хората се объркаха. С какво се занимаваше АА – с алкохолици или с образование? Каква беше същността на АА – духовна или медицинска? Не беше ли реформаторско движение? Объркани, ние видяхме, че се обвързваме с какви ли не неща, някои добри, други не чак дотам добри. Гледайки, как алкохолиците против волята им са изпращани в затвори или приюти за душевно болни, започнахме да протестираме: “Трябва да има закон!”. АА започна да тропа по масата на законодателните комисии и да настоява за правни реформи. От това излезе добър материал за вестниците и нищо повече. Видяхме, че ще затънем в блатото на политиката. Дори вътре в АА видяхме, че е наложително да премахнем името на АА от клубовете и домовете на дванадесета стъпка.
Тези начинания доведоха до дълбокото убеждение, че в никакъв случай не трябва да се ангажираме с каквито и да било странични дела, независимо от това колко са добри. Ние от “Анонимни Алкохолици” нито можехме, нито би трябвало до се опитвам да бъдем “вся и все”.
Преди години този принцип на “неангажираност” бе подложен на решително изпитание. Някои от големите компании производителки на спиртни напитки предложиха да навлязат в полето на противоалкохолната просвета. Те вярваха, че няма да е зле алкохолната индустрия да покаже известно чувство за отговорност пред обществото. Те искаха да заявят, че хората би трябвало да се наслаждават на алкохола, а не да злоупотребяват с него. Големите пиячи трябваше да намалят темпото, а проблемните пиячи – алкохолиците – да не пият въобще.
В една от асоциациите на този бранш се повдигна въпроса, как да се ръководи тази кампания. Разбира се, за постигането на целта си щяха да използват възможностите на радиото, пресата и киното. Кой обаче трябваше да оглави кампанията? Те веднага си помислиха за “Анонимни Алкохолици”. Ако можеха да намерят в нашите редици човек, който да отговаря за взаимоотношенията с обществеността, това би било идеално. Той определено добре би познавал проблемите. Връзките му с АА биха се оказали ценни, защото общество бе високо ценено в останалата част на обществото и нямаше никакви врагове.
Те скоро откриха подходящ човек, член на АА с необходимия опит. Той дойде направо в Главната квартира на АА в Ню Йорк и попита: “Има ли нещо в нашите традиции, поради което да не мога да приема тази работа? Този вид просвета изглежда добра и не е прекалено спорна. Вие от Главната квартира виждате ли в нея нещо съмнително?”
На пръв поглед идеята изглеждаше добре. След това се промъкна съмнение. Асоциацията искаше да използва пълното име на нашия член в цялата си рекламна кампания; той трябваше да бъде лансиран както като директор по рекламата, така и като член на “Анонимни Алкохолици”. Разбира се, не можеше да има и най-малкото възражение срещу това, че една асоциация наема член на АА, само защото той може да осъществи контакт с обществеността и понеже познава алкохолизма. Това обаче не бе всичко, защото в този случай не само анонимността на един член щеше да бъде публично нарушена, но и в съзнанието на милиони името на “Анонимни Алкохолици” щеше да бъде свързано точно с този просветен проект. Щеше да изглежда, че АА сега подкрепя просветата – и при това просветата в стила на производителите на алкохол.
В момента, в който правилно оценихме този компрометиращ факт, ние попитахме кандидат-рекламния директор какво мисли по въпроса. “Велики Боже!”, възкликна той. “Разбира се, че не мога да приема тази работа. Още няма да е изсъхнало мастилото от първата реклама и въздържателите ще надигнат страшен вой. Те ще излязат с фенери да търсят честен член на АА, който да подкрепи техния вид просвета. АА ще се озове точно в центъра на сблъсъка между привържениците и противниците на сухия режим. Половината от хората в страната ще си мислят, че сме сключили съюз със “сухите”, а другата половина, че сме се присъединили към “мокрите”. Ама че каша!”
“Независимо от това ти имаш право да приемеш тази работа”, казахме ние.
“Знам”, каза той, “но сега не става дума за права. “Анонимни Алокохолици” ми спасиха живота и те стоят на първо място. Няма да съм аз човекът, който ще тласне АА към беди, а тази работа ще направи точно това!”
Що се отнася до ангажиментите, нашият приятел каза всичко, което можеше да бъде казано. Окончателно се убедихме, че не можем да заемаме името на АА за каквато и да друга кауза освен нашата собствена.
Самоиздържащи се алкохолици? Кой е чувал някога подобно нещо? И все пак ние трябва да бъдем точно такива. Този принцип е доказателство за дълбоките промени, настъпили у всички нас под влияние на АА. Всички знаят, как активните алкохолици викат на висок глас, че няма такива проблеми, които да не могат да бъдат решени с пари. Винаги сме протягали ръка за просия. От край време сме зависели от други, обикновено в парично отношение. Когато едно общество, съставено само от алкохолици, казва, че си плаща сметките, това наистина е нещо ново.
Вероятно няма друга традиция, която да е създадена с толкова родилни мъки. В ранните години на АА ние всички бяхме без пукната пара. Като прибавите към това и обичайното предположение, че хората са длъжни да дават пари на алкохолиците, които се опитват да бъдат трезви, разбираемо е защо си мислехме, че си заслужаваме купища пари. Какви велики неща бихме могли да постигнат с тях “Анонимни Алкохолици”! Колкото и да е странно обаче, хората, които имаха пари, мислеха по друг начин. Те смятаха, че е крайно време сега, когато сме трезви, да си плащаме сами. И така нашето общество си оставаше бедно, защото трябваше да бъде такова.
Имаше още една причина за общата ни бедност. Скоро стана ясно, че докато алкохолиците са склонни да пилеят щедро за дванадесета стъпка, те с ужасно съпротивление пускаха пари за групови цели в шапката, пускана по време на сбирките. Смаяни, открихме, че сме невероятно стиснати. И така, АА като движение започна и си остана без пукната пара, докато отделните му членове процъфтяваха.
Алкохолиците определено действат на принципа всичко или нищо. Когато АА преминаваше от детство към юношество, ние преминахме от идеята, че ни трябват много пари към схващането, че АА не трябва да притежава нищо. Стана пословично твърдението: “АА и пари не вървят заедно”. Променихме рязко посоката, защото тук-там някои членове се бяха опитали да спечелят пари въз основа на връзките си вътре в АА и се страхувахме, че че можем да бъдем експлоатирани. Понякога благодарни дарители ни предоставяха помещения за нашите сбирки; в резултат имаше случаи на външна намеса в работите ни. Беше ни подарена болница и почти веднага синът на дарителя стана неин главен пациент и бъдещ управител. На една група бяха подарени пет хиляди долара да прави с тях каквото намери за добре. Разправиите, свързани с тези пари, продължиха с години. Уплашени от тези усложнения, някои групи отказваха да държат дори цент в касите си.
Независимо от тези опасения, трябваше да признаем, че АА трябва да функционира. Помещенията за сбирки струваха пари. За да се спасят цели райони от бъркотии, трябваше да се разкрият малки офиси, да се инсталират телефони, да се ангажират няколко секретари на пълен работен ден. След много протести тези неща бяха извършени. Видяхме, че ако не бяхме ги извършили, хората нямаше да могат да се обръщат към нас за помощ. За тези прости служби трябваха малки суми, които можехме и щяхме да плащаме сами. В крайна сметка махалото спря да се люлее и се закова на  седма традиция, каквато е тя днес.
Във връзка в това Бил обича да разказва следната поучителна история. Обяснява, че когато през 1941 г. в “Saturday Evening Post” излезе статията на Джек Александер, в пощенската кутия на Фондацията в Ню Йорк бяха получени хиляди отчаяни писма от безнадеждни алкохолици и техни семейства. “Нашият персонал”, обяснява Бил, “се състоеше от двама души: една предана секретарка и аз самият. Как можехме да се справим с такива лавина от молби? Ясно беше, че ни трябват повече секретари на пълен работен ден. По тази причина помолихме АА групите за волни пожертвования. Биха ли изпращали по един долар годишно за всеки член? В противен случай тези сърцераздирателни писма биха останали без отговор.
За мое учудване отговорът на групите се бавеше. Страшно се ядосах. Една сутрин аз сновях напред-назад, поглеждайки от време на време към купищата писма в канцеларията и мърморейки колко безотговорни и стиснати са моите братя-анонимни алкохолици. Точно в този момент един стар познат показа рошавата си измъчена глава на вратата. Той беше шампионът ни по провали. Личеше си, че беше след страшен запой. Като си припомних моите, сърцето ми се изпълни с жал. Поканих го в моето ъгълче и му подадох пет доларова банкнота. Тъй като по това време всичките ми приходи бяха тридесет долара седмично, това бе щедър дар. Луиз се нуждаеше от тези пари за храна, но това не ме спря. Облекчението, изписано по лицето на приятеля ми, стопли сърцето ми. Чувствах се особено добродетелен, като мислех за всички пияници, които не искаха да изпратят на Фондацията по един долар, а аз с удоволствие давах пет долара, за да помогна на един махмурлия.
Сбирката ни тази вечер се състоя в стария клуб на Двадесет и четвърта улица в Ню Йорк. По време на паузата касиерът срамежливо каза с колко пари разполага клубът (това беше в периода, когато пари и АА не вървяха заедно). Най-накрая обаче изплю камъчето – хазяинът щеше да ни изхвърли, ако не си платим наема. Той приключи с думите: “Хайде, момчета, пуснете повечко в шапката тази вечер”.
Съвсем ясно чух всичко това, докато горещо се опитвах да убеждавам един новодошъл, който седеше до мен. Шапката се приближаваше до мен и аз си бръкнах в джоба. Продължавайки да обработвам новака, порових и напипах петдесетцентова монета. Някак си ми се стори много голяма. Набързо я върнах обратно и изрових десет цента, които тихичко звъннаха в шапката. В тези дни в шапката не попадаха банкноти.
Тогава се сепнах. Аз, който се бях хвалил с щедростта си тази сутрин, се отнасях към собствения си клуб по-лошо, отколкото онези далечни алкохолици, които бяха забравили да изпратят на Фондацията своите долари. Осъзнах, че подаръкът ми от пет долара за един подхлъзнал се беше ласкателство за собственото ми себелюбие, лоша както за него, така и за мен. В АА наистина имаше едно място, където духовното и парите можеха да вървят ръка за ръка и това място беше в шапката!”
Има и една друга история, свързана с пари. Една вечер през 1948 г., попечителите на Фондацията се бяха събрали за тримесечната си сбирка. Разискванията включваха един много важен въпрос. Беше починала една дама. Когато бе отворено завещанието й, стана ясно, че тя оставя на разположение на “Анонимни Алкохолици” сума от десет хиляди долара. Въпросът бе, следва ли АА да приеме това дарение?
Колко бурно се обсъждаше този въпрос! Фондацията в този момент бе наистина в затруднено положение; групите не изпращаха достатъчно за поддръжка на канцеларията; бяхме посегнали към всички приходи и и те не бяха достатъчни. Резервите ни се топяха като сняг напролет. Имахме нужда от тези десет хиляди долара. Някой каза: “Може би групите никога няма да бъдат в състояние да поддържат канцеларията. Не можем да я затворим; тя ни е жизнено необходима. Да, нека вземем парите. Нека приемаме и в бъдеще други такива дарения. Ще имаме нужда от тях”.
Тогава се обадиха противниците. Те посочиха, че ръководството на Фондацията знае, че поне половин милион са оставени за АА в завещанията на хора, които все още са живи. Един Господ знае колко други такива пари има. Ако не се отклоняваха външните дарения, ако те не се отрежеха напълно, един ден Фондацията щеше да забогатее. Освен това, при най-малкото споменаване пред обществеността от страна на попечителите, че се нуждаем от пари, можехме да станем безкрайно богати. В сравнение с тази перспектива обсъжданите десет хиляди долара не бяха много, но както първата чаша на алкохолика, те неизбежно щяха да доведат до катастрофална верижна реакция. Докъде щяхме да стигнем? Обикновено този, който плаща музиката, си я избира и ако Фондацията приемаше пари от външни източници, попечителите можеха да се изкушат да ръководят нещата без да се съобразяват с желанията на АА като цяло. Освободен от отговорност, всеки алкохолик би вдигнал рамене с думите: О, Фондацията е богата – защо да се тревожа!” Наличието на огромни средства би изкушило ръководството да оперира с тези средства и по този начин да отклони АА от първичната му цел. В момента, в който това се случеше, доверието щеше да бъде разклатено. Ръководството щеше да остане изолирано и подложено на тежка критика от страна както на самите анонимни алкохолици, така и на обществеността. Това бях съображенията “за” и “против”
Тогава нашите попечители записаха светла страница в историята на АА. Те се обявиха за принципа, че “Анонимни Алкохолици” трябва завинаги да останат бедни. Занапред финансовата политика на Фондацията трябваше да бъде само покриването на текущите разходи плюс разумен резерв. Колкото и да бе трудно, те официално отказаха тези десет хиляди долара и официално приеха твърдо решение всякакви бъдещи подобни дарения да бъдат отклонявани по същия начин. Вярваме, че в този момент принципът на обща бедност твърдо и окончателно се превърна в традиция на АА.
Когато тези факти бяха публикувани, последвалата реакция беше много силна. За хората, свикнали с безконечни кампании по набиране на средства за благотворителни фондове, АА представляваше странна и освежаваща гледка. Одобрителни уводни статии в страната и чужбина предизвикаха вълна от доверие в Братството “Анонимни Алкохолици”. Те посочваха, че безотговорните бяха станали отговорни и че превръщайки финансовата си независимост в част от традициите си, “Анонимни Алкохолици” бяха възкресили един идеал, почти забравен в този век.
“Анонимни Алкохолици” никога няма да работят като професионалисти. До известна степен разбрахме смисъла на древните думи: “Даром получи, даром отдавай”. Открихме, че при професионализма материалното и духовното не вървят ръка за ръка. Почти няма случай на възстановяване от алкохолизъм с помощта на най-добрите световни професионалисти, както медици, така и духовници. Ние не омаловажаваме професионализма в други области, но приемаме простия факт, че на нас той не ни помага. Всеки път, когато се опитвахме да превърнем нашата дванадесета стъпка в професионално дело, резултатът беше един и същ – нашата единствена цел бе разгромявана.
Алкохолиците просто не искат да се вслушат в думите на платени деятели по стъпка дванадесета. Още от самото начало ние бяхме сигурни, че пряката работа със страдащ алкохолик може да се основава само на желанието да се помага и да се приема помощ. Когато един анонимен алкохолик говори срещу заплащане, било на сбирки, било пред новодошъл, това може да се отрази лошо и на самия него. Парите компрометират и него, и всичко, което казва и прави. Това винаги е било толкова очевидно, че само единични членове на АА се е случвало да работят по дванадесета стъпка  срещу възнаграждение.
Независимо от тази убеденост все пак е вярно, че малко теми са причинявали толкова много спорове в нашето общество, колкото професионализмът. Чистачите, които миеха подовете, готвачите, които правеха сандвичите, секретарите в офисите, писателите, които пишеха книги – всички те бяха атакувани за това, че – както казваха критикуващите – “печелят пари на гърба на АА”. Пренебрегвайки факта, че тези дейности нямат нищо общо с дванадесета стъпка, критиците атакуваха като АА професионалисти тези наши хора, които често вършеха неблагодарните работи, които никой друг не можеше или не искаше да върши. Още по-голям шум се вдигна, когато членове на АА започнаха да откриват почивни домове и приюти за алкохолици, когато постъпваха на работа в корпорации като завеждащи по проблемите на алкохолизма, когато започваха работа като медицински сестри в отделения за алкохолици, когато започваха работа в областта на алкохолната просвета. Във всички тези  случаи се претендираше, че знанието и опитът на АА се продават за пари и следователно всички тези хора също бяха професионалисти.
Най-накрая все пак се открои ясна разлика между професионализма и непрофесионализма. Постъпихме мъдро, когато приехме, че  дванадесета стъпка не може да се продава за пари. Когато обаче заявихме, че обществото ни, не може да наема служители и че членовете на АА нямат право да пренасят нашите знания в други области, ние следвахме съветите на страха – страх, който днес почти е прогонен от светлината на опита.
Нека разгледаме случая с домакина и готвача на клуба. Ако един клуб ще работи, то той трябва да е обитаем и гостоприемен. Опитахме с доброволци, но на тях бързо им идваше до гуша да мият подове и да правят кафе седем дни седмично. Те просто не идваха. Още по-важно, един празен ключ не можеше да отговоря на телефонните обаждания, но затова пък приканваше онези пияници, които имаха резервен ключ. Така че някои трябваше постоянно да наглежда мястото. Ако наемахме алкохолик, той щеше да получава само това, което и без това щяхме да плащаме на не алкохолик за същата работа. Тази работа не беше работа по  дванадесета стъпка; тя просто създаваше условия за нея. Това беше чисто и просто служба.
Самото общество на “Анонимни алкохолици” също не можеше да функционира без служители на пълен работен ден. Във Фондацията и в междугруповите канцеларии не можехме да използваме като секретари не алкохолици; трябваха ни хора, които да разбират проблемите на АА. В момента, когато ги наемахме обаче, ултраконсервативните и страхливите пропищяваха: “Професионализъм!” В даден период положението на тези предани служители бе почти непоносимо. Не ги канеха да говорят на сбирките на АА, защото “печелеха пари на гърба на АА”. Понякога някои членове направо ги отбягваха. Дори доброжелателно настроените ги наричаха “необходимото зло”. Комитетите се възползваха от това състояние на нещата, за да им намаляват заплатите. Смяташе се, че ако работят за АА срещу ниско заплащане, на тях отново ще започне да се гледа с добро око. Тези схващания се запазиха в продължение на години. След това видяхме, че ако една прилежна секретарка отговоря стотици пъти дневно на телефонните обаждания, изслушва двадесет стенещи съпруги, уговаря болнично лечение и осигурява наставници за десет новодошли, внимателно и с такт се справя с разгневения пияница, който се оплаква от работата, която тя върши и от това, че й плащат прекалено много, то такъв човек определено не може да се нарече АА професионалист. Тя не превръщаше в професия стъпка дванадесета; тя просто създаваше условия за осъществяването й. Тя помагаше да се даде на човека, който чукаше на вратата, заслужения покой. Доброволците-членове на комитета и доброволците сътрудници действително оказваха голяма помощ, но не можеше да се очаква от тях да носят този товар ден след ден.
Същата история се повтаря и във Фондацията. Осем тона книги и литература месечно не се опаковат и разпращат по цял свят сами. На чувалите с писма, изпълнени с всевъзможни проблеми на АА, от тези на самотния ескимос до нарастващите мъки на хиляди групи, трябваше да се отговаря от знаещи хора. Трябваше да се поддържат правилни отношения с външния свят.  Трябва да се изградят насоките на АА. Затова ние назначаваме сътрудници от редовете на АА. Плащаме им добре и те заслужават парите си. Те са професионални секретари, но в никакъв случай не са професионалисти-анонинимни алкохолици.
Вероятно във всяко сърце на анонимен алкохолик се таи страхът, че някой ден нашето име може да бъде използвано от някого за големи пари. Дори и лек намек за такова нещо, винаги предизвиква ураган, а ние установихме, че ураганите помитат еднакво страшно и праведните, и виновните. Ураганите никога не правят разлика.
Най-тежките удари от тези емоционални изблици се стовариха върху тези членове на АА, които имаха достатъчна смелост, за да постъпят на работа във външни организации, занимаващи се с проблемите на алкохолизма. Един университет искаше член на АА да изнася лекции за алкохолизма. Една корпорация се нуждаеше от кадровик, запознат с проблема. Един държавен приют за алкохолици искаше управител, който да може добре да се справя с пияниците. Една градска община се нуждаеше от опитен социален работник, който да познава щетите, които алкохолът може да причини на семейството.  Една държавната комисия по проблемите на алкохола искаше да назначи платен научен сътрудник. Това е само малка част от службите, които са били предлагани на отделни членове на АА. Понякога членове на АА купуваха ферми и почивни домове, в които измъчените алкохолици да получават необходимите им грижи. Повдигаше се въпросът – а и сега понякога се повдига – трябва ли съгласно традициите на АА такива дейности да се окачествяват като професионални?
Мислим, че отговорът е “не”. Членовете на АА, които избират такава кариера, не превръщат стъпка дванадесета в своя професия. Пътят до това заключение бе дълъг и трънлив. В началото не виждахме къде е истинският проблем. В миналото в момента, в който някой от АА постъпваше на такава работа, той веднага се изкушаваше да ползва името на “Анонимни Алкохолици” за реклама или за набиране на средства. Приютите за алкохолици, образователните програми, държавното законодателство и различните комисии изграждаха рекламата си върху факта, че членове на АА работят за тях. Без да се замислят, тези анонимини алкохолици неразумно нарушаваха анонимността в интерес на любимата си работа. По тази причина много добри каузи и всички лица, свързани с тях, бяха подлагани на несправедлива критика от страна на АА групите. Много често тези яростни атаки започваха с вика: “Професионализъм! Този човек изкарва пари на гърба на АА!” И все пак, никой от тях не беше назначаван, за да извършва работа по  дванадесета стъпка . Отклонението в тези случаи не беше професионализмът; то се състоеше в нарушаването на принципи на анонимност. Самото предназначение на АА се компрометираше и се злоупотребяваше с името на АА.
Показателно е, че сега, когато почти нито един анонимен алкохолик от нашето общество не нарушава публично принципа на анонимността, почти всички тези опасения са отзвучали. Виждаме, че нямаме нито правото, нито необходимостта да пречим на тези анонимни алкохолици, които желаят да работят индивидуално в тези по-широки области. Всъщност би било противообществено, ако им забраняваме. Не можем да обявим АА за толкова затворено общество, че да пазим в пълна тайна знанията и опита си. Ако един член на АА в качеството си на отделен гражданин може да стане по-добър изследовател, лектор, кадровик, тогава защо да не стане? Всеки печели, а ние нищо не губим. Вярно е, че някои от проектите, в които са се включвали  членове на АА, са били по начало лошо замислени, но това няма никакво значение за основните ни принципи.
Всички тези вълнуващи и бурни събития помогнаха окончателно да се оформи традицията на АА по отношение на непрофесионализма. Нашата  дванадесета стъпка никога няма да се заплаща, но тези, които се трудят за нас, заслужават възнаграждението си.
 Когато девета традиция бе написана, тя гласеше, че “Анонимни Алкохолици” се нуждаят от “минимална организационна структура”. През следващите години променихме вижданията си по този въпрос. Днес можем уверено да кажем, че “Анонимни Алкохолици” – АА като цяло – не трябва въобще да се организират. От друга страна, в привидно противоречие, създаваме специални съвети и комитети, които сами по себе си са организирани. Как тогава можем да имаме неорганизирано движение, което може и в действителност създава организация за обслужване на самото себе си? Спирайки се над тази загадка, хората казват: “Какво имат в предвид  като казват, че нямат организация?”
Е, добре, нека видим. Чувал ли е някой за нация, държава, политическа партия, дори за доброволно сдружение, които нямат правила за членство? Чувал ли е някой за общество, което да не командва по някакъв начин членовете си и да не изисква от тях да се подчиняват на определени правила и ограничения? Нали почти всяко общество по земята дава власт на част от членовете си, за да подчиняват другите и да наказват или прогонват провинилите се? Следователно всяка нация, всъщност всяка форма на общество, трябва да бъде форма на управление, осъществявано от човешки същества. Властта да се ръководи или управлява е същността на всяка една организация.
И все пак обществото “Анонимни Алкохолици” е едно изключение. То не е изградено по този модел. Нито Общата конференция, нито Фондацията, нито ръководството дори и на най-скромната група не могат да издават каквито и да е директиви по отношение на член на АА, нито да го принуждават да ги следва, а камо ли да налагат някакви наказания. Опитвали сме много пъти, но резултатът винаги е бил пълен провал. Групите се опитваха да отстранят някои членове, но пропъдените се връщаха на сбирките и казваха: За нас това означава живот. Не можете да ни го отнемете”. Комитетите инструктираха мнозина анонимни алкохолици да преустановят работата си с безнадеждните хроници, но им се отговаряше: Какво правя по  дванадесета стъпка, си е моя лична работа. Кои сте вие, че да отсъждате?” Това не означава, че един член на АА няма да приеме съвет или някое предложение от по-опитните членове, но той определено няма да се подчинява на заповеди. Няма нищо по-непопулярно от някой ветеран, който отива на ново място и се опитва да показва на тамошната група как да организира работата си. Той и подобните нему “следящи с тревога съдбата на АА” се сблъскват с упорита съпротива или което е по-лошо, с подигравки.
Може да ви се струва, че главната квартира на АА в Ню Йорк е изключение? Разбира се, хората там би трябвало да имат някаква власт. Но още преди много години както попечителите, така и персоналът откриха, че могат да отправят само препоръки,  и при това много умерени. Дори трябваше да набележат няколко фрази, които все още се включват в половината от писмата, които те разпращат: “Разбира се, вие имате пълното право да постъпите в този случай както желаете. Но по-голямата част от опита на АА подсказва, че …” . Това отношение не прилича на централно управление, нали? Ние си даваме сметка, че алкохолиците не могат да бъдат командвани – нито поотделно, нито колективно.
В такъв момент чуваме как един свещеник възклицава: “Те превръщат неподчинението в добродетел!” Към него се присъединява психиатър, който казва: “Дръзки сополанковци! Няма да пораснат и да започнат да се съобразяват със законите на обществото!”. Човекът на улицата казва: “Изобщо не ги разбирам. Сигурно не са в всичкия си”. Всички тези наблюдатели пропускат обаче нещо уникално за “Анонимни Алкохолици”. Ако всеки член на АА не направи всички възможно, за да спазва предлаганите Дванадесет стъпки за възстановяване, то той почти сигурно подписва собствената си смъртна присъда. Пиянството му и последващият пълен провал не са наказание, наложено от хора, имащи власт; те са резултат от личното му неподчинение на определени духовни принципи.
Същата сериозна заплаха грози и самата група. Ако тя не се стреми да следва Дванадесетте традиции на АА, групата също така може да се провали и да загине. Затова ние от АА се подчиняваме на духовните принципи, първо, защото сме принудени, а в крайна сметка, защото обичаме начина на живот, до който това подчинение ни довежда. Голямото страдание и голямата любов са двете средства за постигане на дисциплина в АА; ние не се нуждаем от други.
Сега е ясно, че никога не трябва да назначаваме комитети, които да ни ръководят, но също така е ясно, че винаги ще трябва да упълномощаваме хора, които да ни служат. Това е разликата между духа на авторитарната власт и духа на служенето, две концепции, които понякога са диаметрално противоположни. Именно в духа на служенето ние избираме неофициален комитет с постоянно подменящ се състав, междугрупов комитет за областта и Общата конференция на “Анонимни Алкохолици” за АА като цяло. Даже нашата Фондация, в миналото действаща като независим комитет, днес пряко се отчита пред нашето общество. Попечителите й се грижат за бързото и ефективно откликване на проблеми на АА по света.
Така както, целта на всеки член на АА е да постигне личната си трезвеност, целта на нашите служби е да донесат трезвост на всички, които я желаят. Ако никой не върши ежедневната работа, ако телефонът звъни напразно, ако не отговаряме на писмата, тогава АА, както го познаваме, ще престане да съществува. Връзките ни с хората, които имат нужда от нашата помощ, ще бъдат прекъснати.
АА трябва да работи, но в същото време трябва да избягва опасностите, свързани с големи богатства, престиж и укрепена власт, които задължително изкушават другите общества. Въпреки че,   девета традиция на пръв поглед се отнася до чисто практически неща, изпълнението й изгражда едно общество без организация, съществуващо само благодарение на духа на служенето – едно истинско братство.
Никога от началото на съществуването си “Анонимни Алкохолици не са били разкъсвани от сериозни разногласия. Нито пък нашето общество е заемало публично нечия страна по каквито и да е въпроси в този раздиран от вражди свят. Това обаче не е придобита добродетел. Почти може да се каже, че сме се родили с нея, защото, както неотдавна се изрази един от ветераните: “Практически никога не съм чувал разгорещен спор на религиозни, политически или реформистки теми между членовете на АА. А щом не спорим по тези теми помежду си, сигурно е, че няма да спорим по тях и на обществени места”.
Като че ли водени от силен инстинкт, ние анонимните алкохолици, още от самото начало знаехме, че никога, при каквито и да е провокации, не трябва да вземаме публично страна по каквито и да е въпроси, даже и по такива, които си заслужават. Историята е изпълнена с примери за съпреничещи си нации и групи, които в крайна сметка са се разпадали поради това, че са възниквали с цел противоборство или са били въвлечени в такова. Други са се разпадали просто поради самонадеяност, опитвайки да се наложат върху останалата част от човечеството някакъв “златен век” по свой вкус. В наше време виждаме милиони да загиват в политически и икономически войни, често подкладени от религиозни и расови различия. Живеем с надвисналата опасност от ново унищожение в името на това да се реши как трябва да се разделят между тях даровете на природата и плодовете на човешкия труд. АА се роди в такъв духовен климат и все пак благодарение на Божията милост процъфтя.
Нека отново да подчертаем, че това нежелание да се борим помежду си или с другите не се смята за особена добродетел, която да ни поставя над другите. Нито пък означава, че членовете на “Анонимни Алкохолици”, възстановили правата си на граждани на света, бягат от личната си отговорност да постъпват така, както смятат за правилно, по отношение на важните въпроси на съвременния свят. Но що се отнася до АА като цяло, въпросът е коренно различен. В това отношение не влизаме в обществени дискусии, защото ако го направим, обществото ни ще загине. Приемаме, че съхранението и разширяването на дейността на “Анонимни Алкохолици” е нещо по-важно от тежестта, която колективно бихме имали с борбата за някое дело. След като избавянето от алкохола е равносилно на живот, за нас е изключително важно да спасим средствата си за съхранение.
Може да ви се стори, че алкохолиците в АА изведнъж са станали миролюбиви и са се превърнали в едно грамадно щастливо семейство. Разбира се, съвсем не е така. Както всички всички човешки същества и ние се караме. Преди нещата да се уталожат, АА поне на пръв поглед, приличаше по-скоро на една невероятна по размерите си разправия, отколкото на нещо друго. Директор на корпорация, който току що бе гласувал за разширяване на предприятието си на стойност стотици хиляди долара, на делова среща на АА подскачаше и протестираше срещу събирането на 25 долара за пощенски марки. Неодобрявайки начина, по който някои се опитваха да ръководят групата, половината от членовете гневно напускаха, за да оформят нова група по свой вкус. Ветераните, временно превърнали се във фарисеи, се цупеха. Яростни атаки бяха отправяни към хората, които подозирахме в нечестни намерения. Независимо от многото врява, нашите дребни свади никога с нищо не навредиха на АА. Просто се учехме да живеем и да работим заедно. Трябва да се отбележи също така, че разправиите почти винаги бяха свързани с това, как да направим АА по-ефективно, как да постигнем най-доброто за повечето алкохолици.
“Вашингтонското общество”, едно движение на алкохолици, започнало в Балтимор преди един век, почти беше намерило решение за алкохолизма. В началото обществото се състоеше изцяло от алкохолици, които се опитваха да си помогнат един на друг. Първите членове предвидиха, че трябва да се посветят единствено на тази цел. В много отношения Вашингтонци приличаха на днешните “Анонимни Алкохолици”. Броят на членовете на обществото надхвърли сто хиляди. Ако ги бяха оставили на мира и ако те се бяха придържали към единствената си цел, може би щяха да открият целия отговор на проблема. Но нещата не се развиха така. Вместо това Вашингтонци  позволиха на политици и реформатори, както алкохолици, така и неалкохолици,  да използват обществото за собствените си цели. Например по това време един от бурните политически проблеми бе премахването на робството. Скоро вашингтонските оратори яростно и публично се изказваха по този въпрос. Може би обществото щеше да преживее противоречията по премахването на робството, но то загуби всичките си шансове в момента, когато реши да промени навиците на пиене в Америка. Когато Вашингтонци започнаха яростно да отстояват позициите на въздържание, за няколко години напълно загубиха способността си да помагат на алкохолиците.
“Анонимни Алкохолици” не подцениха поуката на Вашингтонци. Наблюдавайки последните отломки на това движение, ние, първите членове на АА, решихме да предпазваме нашето общество от участие в публични дискусии. Така бяха положени основите на традиция десета: “Анонимни Алкохолици не се произнасят по въпроси, които не са свързани с него; поради това името на АА не трябва да бъде въвличано в обществени дискусии”.
Без легионите от доброжелатели АА никога не би се разрасло до днешните си размери. По цял свят огромната и благоприятната реклама от всякакъв вид е основното средство за привличането на алкохолици към редиците на нашето общество. В офисите, клубовете и домовете на АА телефоните звънят непрекъснато. Един глас казва: “Прочетох във вестниците…”, втори: “Чухме предаване по радиото…”, трети: “Гледахме един филм …” или: ” Видяхме предаване за АА по телевизията…” Не е преувеличение да се каже, че половината от членовете на АА са достигнали до нас благодарение на тези канали.
Питащите гласове не са само на алкохолици или членове на семействата им. Лекари прочитат научни статии за “Анонимни Алкохолици” и търсят повече информация. Свещеници виждат съобщения в църковните вестници и също се интересуват. Работодатели научават, че големи корпорации одобряват нашето движение и искат да разберат какво могат да направят срещу алкохолизма в собствените си фирми.
Следователно ние носим голяма отговорност за изграждане на най-добрата за “Анонимни Алкохолици” политика във взаимоотношенията с обществеността. Смятаме, че въз основа на многобройни болезнени опити сме достигнали до правилната политика. Открихме, че трябва да разчитаме по-скоро на принципите на привличането, отколкото на пропагандата.
Нека видим как действат тези две противоположни идеи – привличането и пропагандата. Ако една политическа партия иска да спечели изборите, то тя пропагандира добродетелите на своите лидери, за да спечели гласове. Някаква заслужила благотворителна организация иска да набере средства; веднага в писмата й се споменават имената на всички видни личности, чиято подкрепа може да бъде спечелена. Голяма част от политическия, икономическия и религиозен живот на света зависи от репутацията на съответните лидери. Хората, които символизират каузи и идеи, задоволяват една човешка потребност. Ние от АА не поставяме това под въпрос. Ние обаче трябва трезво да преценим факта, че постоянното присъствие пред очите на обществеността е опасно, особено за нас. По темперамент почти всеки от нас беше неудържим пропагандатор, а перспективата на едно общество, съставено почти изцяло от пропагандатори, бе ужасяваща. Преценявайки този взривоопасен факт, ние знаехме, че трябва да си наложим самоограничения.
Начинът, по който беше възнаградено това налагане на самоограничения, бе поразителен. То доведе до много по-благоприятна реклама за “Анонимни Алкохолици”, отколкото можеха да постигнат всички методи и способности на най-добрите отговорници по печата на АА. Очевидно трябваше по някакъв начин да се дава гласност за АА, затова приехме идеята, че е по-добре да предоставим това на нашите приятели.  Точно така и стана, и то в невероятна степен. Ветерани журналисти, при това заклети скептици, се втурваха да предават посланието на АА. За тях ние бяхме нещо повече от интересен журналистически материал. В почти всички средства за масова информация мъжете и жените журналисти ставаха наши приятели.
В началото пресата не можеше да проумее защо отказваме всяка лична реклама. Те искрено недоумяваха защо настояваме за анонимност. По-късно разбраха. Това беше нещо рядко срещано в света – общество, което декларира, че иска да направи публично достояние своите принципи и дейност, но не и да рекламира отдлните си членове. Пресата бе възхитена в това отношение. Оттогава тези приятели отразяват работата на АА с ентусиазъм, който трудно може да се открие дори и у най-ревностните ни членове.
Имаше един период от време, когато американската преса оценяваше ползата от анонимността ни по-добре, отколкото някои наши членове. В даден момент около стотина членове на обществото ни нарушаваха анонимността си пред обществеността. С най-добри намерения тези юнаци заявяваха, че принципът на анонимност е отживелица, нещо подходящо за ранните дни на АА. Бяха сигурни, че АА може да напредне по-бързо, ако приеме съвременните методи на реклама. Те посочваха, че АА включва много хора, известни на местно, национално и международно равнище. При положение, че самите те са съгласни – а мнозина бяха – защо да не се пропагандира тяхното членство, като по този начин се насърчават и други да се присъединят към нас? Това бяха приемливи аргументи, но за щастие нашите приятели от пресата не се съгласиха с тях.
Фондацията изпрати писма до практически всяка вестникарска агенция в Северна Америка, в които се поясняваше, че нашата политика в отношенията с обществеността се основаваше на привличане, а не на пропаганда, и се настояваше за лична анонимност като най-доброто средство за предпазване на АА. Оттогава издатели и редактори многократно отстраняваха имена и снимки от публикациите за АА; те често напомняха на твърде амбициозните членове на АА, принципите на нашата политика на анонимност. Те дори жертваха интересни материали за тази цел. Силата на тяхното сътрудничество ни помогна много. Сега са останали само единични членове на АА, които умишлено нарушават принципа на анонимност пред обществеността.
Това накратко е начинът, по който бе изградена единадесета традиция. За нас обаче тя е нещо повече от разумна политика в отношенията с обществеността. Тя е нещо повече от отхвърлянето на себелюбието. Тази традиция постоянно и на практика ни напомня, че в АА няма място за лични амбиции. Чрез нея всеки член става активен пазител на нашето общество.
Духовната същност на анонимността е саможертва. Тъй като дванадесетте традиции на АА постоянно ни призовават да се откажем от личните си желания в името на общото благо, ние си даваме сметка, че духът на саможертвата – чийто символ е анонимността – е тяхната основа. АА е доказало желанието си да направи тези саможертви, които вдъхват на хората увереност в нашето бъдеще.
В началото обаче, анонимността не се породи от увереност; тя беше плод на развитите ни страхове. Нашите първи безименни групи бяха тайни общества. Новите членове можеха да ни открият само чрез малцина доверени приятели. И най-малкият намек за публичност, дори по отношение на нашата работа, ни ужасяваше. Въпреки че бяхме престанали да пием, все още си мислехме, че трябва да се крием от общественото недоверие и презрение.
Когато през 1939 година се появи Голямата Книга, ние я нарекохме “Анонимни Алкохолици”. В предисловието беше включено това показателно становище: “Важно е да останем анонимни, защото понастоящем сме прекалено малобройни, за да можем да се справим с огромния брой лични послания, които предизвика тази книга. Тъй като повечето от нас са бизнесмени или специалисти, при такова развитие на събитията, няма да можем да се справяме със служебните си задължения.” Между тези редове е лесно да се прочете страхът, че големият брой новопостъпващи може да наруши нашата анонимност.
С нарастването на броя на АА групите се увеличаваха и проблемите, свързани с анонимността. Ентусиазирани от чудодейното възстановяване на наши събратя алкохолици, понякога обсъждахме онези лични и мъчителни страни на техните случаи, които бяха предназначени само за ушите на техните наставници. Тогава огорчените жертви справедливо отбелязваха, че доверието им е било излъгано. Когато такива истории се разпространяваха извън АА, доверието в нашата клетва за анонимност бе подкопавано. Това често отблъскваше хората от нас. Очевидно името на всеки член на АА и неговата история трябваше да се пазят в тайна, ако такова беше желанието му. Това бе първият ни урок по практическото приложение на принципа на анонимност.
И все пак с типична невъздържаност някои от новодошлите напълно пренебрегваха всякаква секретност. Те искаха да викат за АА от покривите и точно така и постъпваха. Едва изтрезнели алкохолици хващаха за ревера първия срещнат и му разказваха историята си. Други бързаха да застанат пред микрофоните и камерите. Понякога се напиваха ужасно и проваляха с трясък групите си. От членове на АА те се превърнаха в АА позьори.
Това противоречиво явление ни накара сериозно да се замислим. Пред нас се изпречи въпросът: “Доколко анонимен трябва да бъде един член на АА?” С времето ни бе станало ясно, че не можем да бъдем и водевилна група. Трябваше ни много време, за да намерим сигурна пътека между тези две крайности.
По правило средният новодошъл искаше семейството му веднага да узнае какво се опитва да направи. Той искаше да уведоми и хората, които се бяха опитвали да му помогнат – лекаря си, свещеника си и близките си приятели. С придобиването на самоувереност той преценяваше, че е разумно да обясни новия си начин на живот на работодателя си и на колегите си. Когато се появяваше възможност да помогне на други, той можеше с лекота да говори за АА пред когото и да било. Тези разговори в ограничен кръг му помагаха да се отърси от страха, че е заклеймен, и да започне да разпространява вестта за съществуването на АА сред околните си. Много нови мъже и жени идваха в АА в резултат на такива разговори. Въпреки че тази форма на общуване не спазваше напълно буквата на принципа за анонимност, тя все пак беше в негов дух.
Стана обаче ясно, че възможностите на метода “от уста на уста” са твърде ограничени. Нашата работа трябваше да бъде популяризирана. АА групите трябваше да достигнат до колкото се може повече отчаяни алкохолици. Поради това много групи започнаха да провеждат  сбирки, открити за приятели и за обществеността, така че средният гражданин да може сам да се убеди какво представлява АА. Тези сбирки бяха посрещани с предразположение и симпатия. Скоро към групите започнаха да бъдат отправяни молби, техни хора да говорят през обществени организации, църковни групи и медицински дружества. Ако се спазваше анонимността и ако се изискваше от репортерите да не използват имена и снимки, резултатите бяха много добри.
След това се появиха и първите публикации в големите издания, които бяха зашеметяващи. Статиите на  кливландския  “Плейн Дилър”,  увеличиха броя на членовете ни от този град от няколко до стотици само за един ден. Съобщенията за обеда, даден от Рокфелер в чест на “Анонимни Алкохолици”, помогнаха за една година броят ни да се удвои. Прочутата статия на Джек Александър в “Сатърдей Ивнинг Поуст” превърна АА в национална институция. Други вестници и списания търсеха теми, свързани с АА. Филмовите компании искаха да ни снимат. Радиото, а впоследствие и телевизията, ни обсаждаха с молби за предавания. Как трябваше да постъпим?
С нахлуването на тази вълна от обществено признание си давахме сметка, че тя може да ни донесе неизмерима полза или да ни навлече огромни беди. Всичко зависеше от това, накъде ще се насочат нещата. Ние просто не можехме да позволим на разни самозванци да влизат в ролята на месии и да представляват АА пред обществеността. Стремежът ни към реклама можеше да ни разруши. Дори ако само един от нас се напиеше на обществено място или се изкушеше да използва името на АА за собствени цели, това щеше да ни нанесе непоправима вреда. На това равнище (преса, радио, кино, телевизия)  анонимността – стопроцентовата анонимност  – беше единственият възможен изход. Тук без никакви изключения принципите трябваше да застанат пред личностите.
Тези събития ни научиха, че анонимността  е истинско смирение в действие. Тя е всепроникващо духовно качество, което днес навсякъде ръководи живота на АА. Движени от духа на анонимността, ние се стараем да се откажем от естествения си стремеж като членове на АА, да изпъкнем сред приятелите си алкохолици и пред обществеността. Ние вярваме, че оставяйки настрана тези съвсем човешки склонности, всеки от нас участва в създаването на защитно покривало, под чиято защита цялото ни общество може да израства духовно и да работи в единство.
Убедени сме, че смирението, изразено чрез анонимността, е най-добрата възможна защита на “Анонимни Алкохолици” за всички времена.