Глава 6: Да действаме

След като направихме преглед на самите себе си, какво да правим с него? Бяхме се опитали да възприемем ново поведение, нови взаимо­отношения със Създателя си и да открием препятствията по нашия път. Бяхме си признали някои недостатъци; в общи линии разбирахме в какво се състои основния ни проблем; при прегледа бяхме видели слабостите си. Сега те трябва да бъдат отстранени. Това изисква от нас да действаме, което на практика означава да признаем пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си. Това ни довежда до Стъпка Пета от програмата за възстановяване, за която споменахме в предишната глава.

Това вероятно е трудно, особено що се отнася до обсъждането на недос­­­та­тъците ни с друг човек. Мислим си, че сме направили достатъчно, когато признахме тези неща пред самите себе си. Но това не е сигурно. В дейст­ви­­тел­ност самотната самопреценка се оказва недостатъчна. Мнозина от нас сметнаха за необходимо да направят много повече. Много по-лесно ще възприемем не­об­ходимостта да обсъждаме недостатъците си с друг човек, ако първо сме разбрали мотивите да го направим. Най-важният мотив се състои в това, че ако прескочим тази жизнено важна стъпка, може би няма да успеем да се справим с пиенето. Много пъти новодошлите се опитваха да прикрият някои факти от своя живот. Като се опитваха да избегнат това унизително усещане, те се обръщаха към по-лесни начини и почти неизменно те се напиваха. Тъй като се придържаха към останалата част от програмата, те се чудеха защо се провалят. Ние смятаме, че това се дължи на факта, че те никога не бяха прочиствали напълно дома си. Вярно е, че си бяха направили духовен преглед, но същевременно избягваха някои от най-лошите неща. На тях само им се струваше, че са се отърсили от егоизма и страха си; на тях само им се струваше, че са се смирили. Те обаче нямаше да научат достатъчно за смирението, безстрашието и честността, така както ние го смятаме за необходимо, докато не разкажеха целия си живот на някой друг.

Повече от всеки друг, алкохоликът води двоен живот. До голяма степен той е актьор. Пред околните той представя сценичния си образ. Иска хората да го виждат точно такъв. Иска му се да има определена репутация, но дълбоко в сърцето си знае, че не я заслужава.

Несъответствието се подчертава още повече от нещата, които той върши по време на запой. Когато идва на себе си, той се възмущава от някои епизоди, за които едва си спомня. Тези спомени се превръщат в кошмар. Той с ужас си мисли, че някой може би го е видял. Колкото може по-бърз­о по­тулва тези спомени дълбоко в себе си. Надява се, че те никога няма да излязат ная­ве. Живее в постоянно напрежение и страх и това го кара да пие още повече.

Психолозите са склонни да се съгласят с нас. Ние сме изхарчили хиляди долари за изследвания. Само в много редки случаи обаче давахме въз­мож­­ност на лекарите да работят с нас. Рядко им казвахме истината и не следвахме съветите им. Тъй като не искахме да сме откровени с тези съчувстващи ни хора, ние не бяхме откровени с никой друг. Не е чудно защо много от медиците имат лошо мнение за алкохолиците и шансовете им за възстановяване!

Ако искаме да живеем дълго или щастливо на този свят, трябва да сме напълно откровени с някой друг. Съвсем правилно и естествено е, добре да помислим, преди да изберем човека или хората, с които ще предприемем тази интимна и поверителна стъпка. Тези от нас, които принадлежат към някое вероизповедание, при което е прието да се изповядваш, трябва, и разбира се, ще поискат да се обърнат към съответното упълномощено ли­це, което е длъжно да приеме изповедта. Дори тези, които не са рели­гиозни могат да поискат да говорят с духовно лице от дадена религия. Често откриваме, че такъв човек бързо схваща и разбира проблемите ни. Разбира се, понякога се сблъскваме с хора, които не проявяват разбиране към алкохoлиците.

Ако не можем или по скоро не искаме да направим това, тогава търсим между приятелите си някой, който може да прояви разбиране и да пази тайни. Може би е добре да се обърнем към лекаря или психолога си. Мо­жем също така да се обърнем към член на семейството си, стига само да не разкриваме пред съпругите или родителите си неща, които могат да ги наранят и да ги направят нещастни. Нямаме право да спасяваме кожата си за сметка на другите. Можем да разкрием тези неща пред някой, който ще ни разбере, но няма да бъде засегнат. Правилото е винаги да бъдем безпощадни към себе си и внимателни към околните.

Независимо от необходимостта да обсъдим характерите си с някой друг, понякога може да се случи така, че да няма подходящ човек за това. Ако положението е такова, тази стъпка може да бъде отложена, но само при условие, че имаме пълната готовност да я предприемем при първа възмож­ност. Казваме това, защото искаме да бъдем сигурни, че ще говорим с подходящ човек. Важно е той да бъде дискретен, да разбира добре и да одобрява това, към което се стремим, да не се опитва да променя плановете ни. Но не трябва да използваме тези доводи, просто, за да отла­га­ме нещата.

Когато решим кой трябва да ни изслуша не трябва да губим никакво време. Имаме писмен списък и сме готови за дълъг разговор. Обясняваме на партньора си какво се готвим да правим и защо трябва да го направим. Той трябва да си даде сметка, че за нас това е въпрос на живот и смърт. Повечето хора, към които се подхожда по този начин, с удоволствие ще ни помогнат; за тях ще бъде чест, че им се доверяваме.

Ние смиряваме гордостта си и разказваме всичко за всяка деформация на характера си, всяка тъмна страна на миналото си. Щом веднъж извър­шим това, без да крием нищо, на нас ни просветва. Можем да гледаме хората в очите. Ще можем да останем със самите себе си, изпитвайки чувство на покой и облекчение. Страховете ни ще ни напуснат. Ще по­чув­ст­ваме близостта до Създателя си. Преди може да сме вярвали в духов­ност­та, но сега започваме да преживяваме духовността. Често ще из­пит­ваме силното усещане, че проблема с пиенето е изчезнал. Усещане, че се намираме на Широкия Път и вървим ръка за ръка с Духа на Вселената.

Когато се върнем вкъщи, ще потърсим място, където да можем да постоим спокойно за час, като внимателно обмислим, какво сме направи­ли. Бла­го­да­рим от все сърце на Бог, че сме Го опознали по-добре. Вземай­ки тази книга от библиотеката, ние я отваряме на страницата, на която са написани дванадесетте стъпки. Прочитайки внимателно първите пет предло­жения, ние си задаваме въпроса дали не сме пропуснали нещо, защото сега из­граж­даме една арка, през която най-после ще преминем като сво­бодни хо­ра. Здрава ли е досега нашата работа? На място ли сме поставили ка­мъните? Не сме ли спестили цимента, който тряб­ва да се излее в осно­ви­те? Не сме ли се опитали да замесим хоросан без пясък?

Ако можем да отговорим задоволително на тези въпроси, тогава поглеждаме към Стъпка Шеста. Подчертахме, че е абсолютно необ­ходимо да имаме готовност. Готови ли сме сега да се оставим на Бог да отстрани от нас нещата, които признахме за съмнителни? Може ли сега Той да ги отстрани без остатък? Ако все още се държим за нещо, с което не искаме да се разделим, ние молим Бог да се сдобием с готовност.

Когато сме готови, казваме нещо от рода на следното: „Създателю мой, сега съм готов да ме приемеш целия, с доброто и лошото. Моля се, да отстраниш от мен всеки недостатък на характера ми, който пречи на това да бъда полезен на Теб и моите събратя. Дай ми сила, когато си тръгвам оттук, за да изпълня волята Ти. Амин.” По този начин правим Стъпка Седма.

Сега трябва да предприемем повече действия, без които откриваме, че „Вярата без дела е мъртва вяра.“ Нека се спрем на Стъпки Осма и Девета. Имаме списък на всички хора, на които сме причинили зло, и пред които искаме да изкупим вината си. Направихме го, когато правихме нашия преглед. Подложихме се на безмилостна самооценка. Сега отиваме при нашите събратя и поправяме злините, причинени в миналото. Опитваме се да отстраним разрушенията, които са се натрупали от опитите ни да живеем егоистично и да направляваме сами нещата. Ако нямаме волята да направим това, ние се молим, докато не я придобием. Спомнете си, че в началото направихме всичко, за да спечелим битката с алкохола.

Вероятно все още се колебаем за някои неща. Поглеждайки към списъка с нашите познати по служба и приятели, които сме наранили, може да изпитваме нерешителност да подходим към някои от тях на духовна основа. Нека ви успокоим. При някои хора не е необходимо и дори не би трябвало да подчертаваме духовната страна още от първия път. Може да предиз­викаме предубеждения у тях. В момента се опитваме да въдворим ред в живота си. Но това само` по себе си не е цел. Нашата истинска цел е да на­го­дим себе си да бъдем колкото може по-полезни за Бог и за хората около нас. Не е разумно да подхождаме към някой, който все още е обиден от проявената от нас несправедливост и да му съобщаваме,че сме станали религиозни. В бокса това се нарича да си оставиш брадата незащитена. Защо да рискуваме да ни обявят за фанатици или религиозни досадници? По този начин можем да съсипем бъдещите възможности да предадем правилно посланието. Но човекът сигурно ще бъде впечатлен от искреното ни желание да поправим стореното зло. Той ще прояви повече интерес към проявите на добра воля, отколкото към разговорите ни за духовни открития.

Ние не използваме това като извинение за избягване на темата за Бог. Когато тя може да служи за някоя добра цел, ние сме готови да разкрием нашите убеждения с такт и разум. Ще се повдигне въпроса как да подходим към човека, когото сме мразили. Може би той ни е причинил повече злини, отколкото ние на него, и въпреки че вероятно сме проме­нили отношението си към него, ние все още нямаме желание да признаем грешките си. И все пак с хората, които не ни харесват, ние събираме целия си кураж. По-трудно е да говориш с враг, отколкото с приятел, но за нас това се оказва по-полезно. Ние подхождаме към него с чувство за всеопрощение и готовност за помощ като признаваме предишното си лошо отношение към него и изказваме съжалението си.

В никакъв случай не критикуваме и не спорим с такъв човек. Просто му казваме, че никога няма да се справим с пиенето си, ако преди това не сме положили всички усилия, за да се справим с миналото си. Дошли сме, за да направим това, което зависи от нас, защото си даваме сметка, че няма да постигнем нищо, ако не го направим, но никога не се опитваме да му даваме наставления за това какво той трябва да направи. Не обсъж­да­ме неговите грешки. Придържаме се само към нашите собствени. Ако отно­ше­нието ни е спокойно, честно и открито, ще постигнем добри резултати.

В деветдесет процента от случаите се случва неочакваното. Понякога човекът, към когото се обръщаме признава собствената си грешка и по този начин многогодишните вражди изчезват за час. Рядко се сблъскваме с несполука. Бившите ни неприятели понякога ни хвалят за това, което правим и ни желаят доброто. Понякога ни предлагат помощ. Не трябва да обръщаме внимание, ако някой ни изхвърли от кабинета си. Ние сме показали новото си отношение, изпълнили сме това, което зависи от нас. Речено – сторено.

Повечето алкохолици дължат пари. Ние не се крием от кредиторите си. Каз­ваме им какво се опитваме да постигнем, без да влизаме в разправии относно пиенето си; те обикновено знаят за него и няма значение какво мислим ние по този въпрос. Също така не се страхуваме да говорим за алко­холизма си, защото това може да ни навреди финансово. Когато постъп­ваме по този начин и най-безжалостните кредитори, понякога ни изненадват. Сключвайки най-изгодната сделка, ние показваме пред тези хора, че съжаля­ваме за миналото.

Пиенето ни е попречило да изплатим дълговете си. Колкото и да ни е трудно, трябва да престанем да се страхуваме от кредиторите си, защото, ако се боим да се срещнем с тях има опасност отново да се пропием.

Може би сме извършили престъпно деяние, за което бихме могли да попаднем в затвора, ако то стане известно на властите. Може би сметките ни не са в ред и не сме в състояние да ги разчистим. Ние вече поверително сме признали това пред някого, но сме сигурни, че ако то се разгласи, ще ни вкарат в затвора или ще загубим работата си. Може би това е само дребно престъпление като например раздуване на отчетите за разходите. Пове­чето от нас са правили такива неща. Може би сме разведени, оженили сме се от­ново, но не сме изплащали издръжка на бившата си съпруга. Тя се възмущава и е издействала заповед за нашето арестуване. Това също е често срещана неприятност.

Въпреки че начините за компенсиране са многобройни, има някои общи принципи, от които трябва да се ръководим. Като си напомняме, че сме взе­ли решение да направим всичко, за да придобием духовен опит, ние се молим да ни бъде дадена сила и насока, за да постъпваме така, както трябва, независимо от последствията за нас самите. Можем да изгубим положението и репутацията си, може да ни заплашва затвор, но ние имаме желанието да постъпваме така както трябва. Трябва да го имаме. Не трябва да отстъпваме пред нищо.

Много често обаче в тези неща са замесени и други хора. Следователно не трябва да постъпваме като прибързани и глупави мъченици, които безсмислено жертват другите, за да се спасят от бездната на алкохола. Един от нашите познати се бе оженил повторно. Не беше изплащал издръж­ка на първата си жена, защото беше озлобен и защото пиеше. Тя беше бясна. Обърна се към съда и издейства заповед за арестуването му. Той вече бе възприел нашия начин на живот, беше си осигурил положение и задържаше главата си над водата. Би било пример на внушителен героизъм ако отидеше при съдията с думите: „Ето ме.”

Смятахме, че той трябва да има готовността да направи това в случай на необходимост, но ако влезеше в затвора, не би могъл да осигури издръжка на нито едно от семействата. Предложихме му да напише писмо до първата си жена, да признае грешките си и да помоли за прошка. Той направи това, като освен това изпрати и малка сума. Каза и` какво ще се опитва да прави в бъдеще. Каза, че е готов да отиде в затвора, ако тя настоява. Разбира се, тя не искаше това и още тогава нещата се оправиха.

Преди да решим да предприемем някои драстични мерки, които въвличат и други хора, ние предварително трябва да се допитаме до тях. Ако получим тяхното разрешение, ако сме се посъветвали с други, ако сме помолили Бог да ни помогне и се налага да предприемем драстичните мерки, тогава не трябва да се огъваме.

Това ми напомня за историята на един от нашите приятели. Веднъж на пияна глава той получил определена сума от свой конкурент, когото ненавиждал, без да му дава разписка. Впоследствие отричал, че е получил парите и използвал това, за да дискредитира другия. По такъв начин използвал стореното от него зло, за да съсипе репутацията на друг човек. Накрая конкурентът му бил разорен.

Той чувстваше, че е причинил зло, което едва ли би могъл да възмезди. Ако разкрие миналото, това би разрушило репутацията на партньора му, би навредило на семейството му и би го оставило без средства за съществува­не. Има ли право да намесва хората, които зависят от него? Как би могъл публично да обяви своята вина, с което да оневини конкурента си?

След като се посъветва със съпругата си и партньора си, той стигна до заключението, че е по-добре да рискува, отколкото да се изправи пред Създателя си, носещ на плещите си вината за такава разсипваща клевета. Разбра, че трябва да се довери на Бог или ще започне отново да пие и в крайна сметка всичко ще бъде загубено. Отиде на църква за първи път след много години. След проповедта той тихо се изправи и обясни слу­чилото се. Постъпката му бе приета с одобрение и днес той е един от най-почитаните хора в своя град. Всичко това се случи преди много години.

Вероятно всички ние имаме свои домашни проблеми. Вероятно имаме връзки с жени, за които не бихме искали да се разчуе. Ние не смятаме, че в това отношение алкохолиците са кой знае колко по-лоши от останалите хора. Пиенето обаче усложнява сексуалните взаимоотношения у дома. След няколко години съвместен живот с алкохолик съпругата е уморена, раздразнителна и затворена в себе си. Би ли могла да бъде друга? Съпругът започва да се чувства самотен и да се самосъжалява. В нощните клубове или други подобни заведения освен за алкохол той започва да се оглежда за нещо друго. Може да има някаква тайна и възбуждаща връзка с „моми­чето, което го разбира”. В интерес на истината трябва да кажем, че тя мо­же и да проявява разбиране, но как трябва да постъпим при това поло­жение? Човек с такава връзка често изпитва угризения на съвестта, особе­но, ако е женен за вярна и смела жена, която заради него е преминала буквално през ада.

Каквото и да е положението, ние обикновено трябва да направим нещо. Ако сме сигурни, че съпругата ни е в неведение, трябва ли да и` кажем? Смятаме, че това не винаги е разумно. Ако тя знае, че сме и` изневерили, трябва ли да я запознаем с детайлите? Несъмнено трябва да признаем грешката си. Тя може да настоява за подробности. Ще иска да узнае коя е жената и къде се намира. Смятаме, че трябва да и` кажем, че нямаме право да въвличаме друго лице. Съжаляваме за това, което сме направили и ако е рекъл Господ, това повече няма да се повтаря. Не можем да направим нищо повече; нямаме право да отидем по-надалече. Въпреки, че може да има разумни изключения и не искаме да установяваме каквито и да е правила, това често е най-разумният подход.

Предлаганият начин на живот не е еднопосочна улица.Той е добър както за съпругата, така и за съпруга. Ако ние можем да простим, това може да направи и тя. И все пак е по-добре да не споменаваме без нужда човек, спрямо когото тя може да прояви ревност.

Може би има случаи, когато се изисква пълно откровение. Отстрани не може да се дава оценка за толкова лични отношения. Може би и двамата ще решат, че здравият разум, любовта и добрината изискват да се прости и да се забрави. Може би и двамата ще се молят за това като мислят на пър­во място за щастието на другия. Винаги си напомняйте, че сме из­правени пред най-ужасното човешко чувство – ревността. Може би е по-разумно да подходим към проблема отстрани, вместо да рискуваме едно пряко сблъскване.

Ако няма такива усложнения, вкъщи има доста неща, с които би трябва­ло да се заемем. Понякога чуваме някой алкохолик да казва, че единст­веното нещо, което трябва да прави е да остане трезвен. Разбира се, че трябва да бъде трезвен, защото в противен случай няма да има дом. Но той все още не е сторил нищо добро за съпругата си или родителите си, с които се е държал безобразно в продължение на години. Човек трудно може да си представи търпението на майките и съпругите спрямо алкохо­ли­ците. Ако то не беше толкова голямо, много от нас днес нямаше да имат дом и може би нямаше да са между живите.

Алкохоликът е като ураган, който преминава през живота на другите. Разбиват се сърца. Хубави приятелства се съсипват. Чувства се изкореня­ват. Егоизмът и лошите навици са поддържали дома в хаос. Смятаме, че хората, които приемат, че е достатъчно да бъдат трезви са доста лекомис­ле­ни. Те приличат на онзи фермер, който се измъкнал от убежището срещу циклони, видял, че домът му е разрушен и казал на жена си: „Всичко е наред, жено. Поне вятърът спря да духа.”

Да, чака ни дълъг период на възстановяване. Трябва да положим началото. Няма да е достатъчно, ако само хленчим, колко съжаляваме за миналото. Трябва да седнем заедно със семейството си, и честно да анали­зи­раме миналото така, както сега го виждаме, като се въздържаме от критикуване на другите. Дори и недостатъците им да са очевидни, може би за това са виновни отчасти и нашите постъпки. Затова ние почистваме дома си заедно със семейството си като всяка сутрин молим нашия Създа­тел да ни покаже пътя към търпението, толерантността, вниманието и любовта.

Духовният живот не е само теория. Ние трябва да го изживеем. Ако домашните ни нямат желание да следват някакви духовни принципи, не трябва да настояваме за това. Не трябва да им говорим постоянно за духовни неща. С времето те ще се променят. Нашето поведение ще ги убеди по-добре, отколкото думите ни. Не бива да забравяме, че десет или двадесет години пиянство могат да превърнат всеки човек в скептик.

Може би има неща, които никога няма да успеем да поправим. Ако можем честно да кажем пред себе си, че бихме ги поправили, ако имахме възможност, ние не се тревожим за тях. С някои хора не можем да се срещнем – на тях изпращаме откровени писма. В някои случаи може да има основания, за да отложим нещата. Но не се бавим, ако това може да бъде избегнато. Трябва да бъдем разумни, тактични, смирени и да се съобразяваме с другите без да бъдем сервилни или раболепни. Като божи създания ние стоим на краката си и не пълзим пред никого.

Ако положим усилия за тази фаза от нашето развитие ще бъдем изне­на­дани от постигнатите резултати преди да сме изминали дори половината от пътя. Ще получим нова свобода и ново щастие. Няма да съжаляваме за миналото, нито пък ще искаме да затворим вратата зад него. Ще раз­бе­рем смисъла на думата ведрина и ще познаем спокойствието. Независимо от това колко ниско бяхме паднали в миналото, ще разберем как нашият опит може да помогне на другите. Усещането за безполезност и само­съжаление ще изчезне. Ще престанем да се интересуваме от егоис­тич­ни неща и ще започнем да мислим за нашите събратя. Себичността ни ще се стопи. Цялото ни отношение и поглед към живота ще се промени. Страхът от хората и финансовата нестабилност ще ни напуснат. Ние интуитивно ще знаем как да се справим с онези положения, които преди ни объркваха. Внезапно ще проумеем, че Бог прави за нас това, което сами преди не успявахме да направим за себе си.

Дали това не са прекалено големи обещания? Не смятаме. Те винаги ще се изпълняват за нас – понякога бързо, понякога бавно. Те винаги ще се реализират, ако полагаме усилия за това.

Тази мисъл ни довежда до Стъпка Десета, която ни предлага да про­дъл­жаваме да правим анализ на самите себе си и да поправяме грешките, които допускаме по пътя си. Ние активно започнахме този начин на живот когато разчистихме миналото си. Навлязохме в света на Духа. Следващата ни задача е да проявяваме повече разбиране и да бъдем по-ефективни. Това не може да стане за един ден. Трябва да продължи през целия ни живот. Продължавайте да се пазите от прояви на егоизъм, нечест­ност, озлобление и страх. Когато те се появяват, ние молим Бог веднага да ги отст­ра­ни. Обсъждаме ги веднага с друг човек и ако сме наранили някого, бързо поправяме грешките си. След това решително насочваме мислите си към някого, на когото можем да помогнем. Нашето поведение се определя от обичта и толерантността.

Вече сме престанали да се борим с когото и да е, и с каквото и да е – дори с алкохола. На този етап здравият ни разум трябва вече да се е въз­върнал. Рядко ще проявяваме интерес към алкохола. Ако сме изкушени, ще бягаме от него като от огън. Реагираме разумно и нормално и открива­ме, че това става автоматично. Ще видим,че новото ни отношение спрямо алкохола ни е било дадено без да се налага да мислим или полагаме ня­­как­­ви усилия. То просто идва! И в това се състои чудото. Ние нито се съпротивляваме, нито пък избягваме съблазънта. Усещаме се като че ли са ни поставили в неутрално положение – в безопасност и защитени. Дори не сме се заклевали да се откажем от него. Вместо това проблемът е бил отстранен. Той вече не съществува за нас. Не сме нито безразсъдни, нито уплашени. Такъв е нашият опит. Така постъпваме дотогава, докато се поддържаме в добра духовна форма.

Лесно е да се изостави духовната програма за действие и да се почива на минали успехи. Ако го допуснем, ще ни връхлетят неприятности, защото алкохолът е коварен неприятел. Ние не сме излекувани от алкохо­лиз­ма. Дадена ни е единствено ежедневна отсрочка, при условие че под­държаме добрата си духовна форма. Всеки ден е ден, през който мисълта за Божията воля трябва да пронизва всички наши действия. „Как най-добре мога да Ти служа – нека бъде Твоята (не моята) воля.” Това са мислите, които трябва да ни съпътстват постоянно. Можем да използваме силата на волята си само с такива мисли.Това е правилното използване на волята.

Вече много беше казано за получаването на сила, вдъхновение и насока от Него, който притежава цялото знание и мощ. Ако внимателно сме следвали упътванията, вече усещаме как Неговия Дух се влива в нас. До известна степен сме осъзнали Бога. Започнали сме да развиваме това жизненоважно шесто чувство. Но трябва да отидем още по-нататък и това означава още действие.

Стъпка Единадесета препоръчва молитва и медитация. Не би трябвало да ни смущава мисълта за молитвата. Много по-добри от нас хора я използват постоянно. Тя помага, ако имаме правилно отношение и сме усърдни. Лесно би било по този въпрос да се дават мъгляви обяснения. Ние обаче вярваме, че можем да направим някои определени и ценни предложения.

Когато вечер лягаме да спим, ние правим трезва оценка на изминалия ден. Бяхме ли озлобени, егоистични, нечестни или уплашени? Трябва ли да се извиним на някого? Премълчахме ли нещо, което би следвало веднага да обсъдим с някой друг? Проявихме ли внимание и обич към всички? Какво можехме да направим по-добре? Бяхме ли мислили предимно за себе си или пък бяхме мислили за нещата, които можехме да направим за другите, за това, с което можехме да обогатим живота? При това обаче трябва да внимаваме да не се поддаваме на безпокойство, угризения на съвестта или мрачни мисли, защото това ще ни попречи да бъдем полезни на другите. След като направим оценката, ние молим на Бог да ни прости и питаме как да поправим грешките си.

Когато се събудим, ние мислим за предстоящите двадесет и четири часа. Разглеждаме плановете си за деня. Преди да започнем, ние молим Бог да направлява мислите ни, като ни предпазва най-вече от самосъжа­ле­ние, безчестие или егоистични постъпки. При такива условия ние можем да използваме умствените си способности уверено, защото в крайна смет­ка Бог ни е дарил с ум, за да го използваме. Нашите мисли ще бъдат въз­ви­сени, когато разумът е освободен от користни мотиви.

Когато мислим за предстоящия ден, може би ще се сблъскаме с нере­ши­телност. Може би няма да успеем да определим кой път да поемем. В такъв случай молим Бог да ни вдъхнови, да ни дари с интуиция или решение. Ние се отпускаме и успокояваме. Не се съпротивляваме. С удивление откриваме, че след като за известно време сме постъпвали по този начин, правилните отговори идват сами. Това, което преди е било препятствие или случайно вдъхновение, постепенно се превръща в работеща част от разума. Тъй като все още сме неопитни и току-що сме осъ­щест­вили съзнателен контакт с Бог, надали винаги ще ни осенява вдъх­новение. За подобна са­монадеяност бихме могли да заплатим скъпо чрез всякакви абсурдни действия и идеи. Но все пак ще открием, че с времето мисленето ни все по-­често ще бъде спохождано от вдъхновение. Ще започнем да разчитаме на това.

Обикновено приключваме периода на медитация с молитва, за това през целия ден да ни бъде посочвана следващата стъпка, да ни бъде оказвана помощ за разрешаване на подобни проблеми. Особено много се молим да бъдем освободени от своеволието и внимаваме да не отправяме молби единствено за себе си. Можем да поискаме нещо и за себе си, ако то помага и на други. Внимаваме никога да не се молим да бъдат осъществени егоистичните ни цели. Мнозина от нас са загубили доста време за това, но такива молитви не помагат. Лесно е да разберете защо става така.

Ако обстоятелствата позволяват, ние молим нашите съпруги или прия­тели да се присъединят към сутрешната ни медитация. Ако принадлежим към вероизповедание, което изисква определен сутрешен ритуал, ние трябва да изпълняваме и него. Ако не сме религиозни, понякога подбираме и запаметяваме няколко молитви, които подчертават по-горе обсъдените принципи. Освен това има много книги, които могат да ни бъдат от полза. Свещениците или равините могат да ни дадат добри напътствия в това отношение. Опитайте се да разберете в какво са прави религиозните хора. Използвайте това, което те ви предлагат.

През деня, ако сме смутени от нещо или изпитваме съмнения, ние спи­раме и се молим да ни бъде посочена правилната мисъл или постъпка. Постоянно си напомняме, че вече не ние управляваме света като много­кратно през деня смирено си казваме: „Нека бъде Твоята воля.” Тогава ще ни грози много по-малка опасност от вълнения, страх, гняв, тревога, самосъжаление или глупави решения. Ние ставаме значително по-ефек­тивни. Не се уморяваме толкова лесно, защото не изразходваме глупаво енергията си, както правехме, когато се опитвахме да подредим живота си по начин, който да удовлетворява нас самите.

Това помага, наистина помага.

Ние, алкохолиците, сме недисциплинирани хора. Затова позволяваме на Бог да ни дисциплинира по простичкия начин, който току-що описахме.

Но това не е всичко. Освен това трябва да работим и пак да работим. „Вяра без действие е мъртва вяра.” Следващата глава е посветена изцяло на Стъпка Дванадесета.