Глава 5: Как действа програмата

Рядко сме виждали човек да се проваля, ако стриктно следва нашия път. Не се възстановяват онези, които не могат или не искат изцяло да се от­дадат на тази проста програма и това обикновено са мъже и жени, които по природа не могат да бъдат честни със себе си. Има такива нeщастници. Те не са виновни; вероятно така са се родили. Те по натура не са в със­тоя­ние да възприемат и развият един начин на живот, който изисква без­ми­лостна честност. Вероятността да се възстановят е по-малка от средната. Има и такива, които страдат от тежки емоционални и психически смущения, но много от тях се възстановяват, ако притежават способността да бъдат чест­ни.

Нашите истории разкриват в общи линии какви бяхме преди, какво се случи и какво представляваме сега. Ако сте решили, че искате да имате това, което притежаваме ние и имате желанието да направите всичко, за да го получите, то вие сте готови да предприемете някои стъпки.

Ние се препъвахме в някои от тях. Мислехме, че можем да открием по-лесен, по-удобен път. Но не можехме. От цялото си сърце ви молим да бъдете безстрашни и да ги следвате неотклонно от самото начало. Някои от нас се опитваха да се придържат към старите си идеи и не постигнаха никакъв резултат, докато не се отказаха от тях изцяло.

Помнете, че срещу нас стои алкохолът – коварен, объркващ, всемогъщ! Без помощ не можем да се справим с него. Но има Някой, който притежава цялата сила – този Някой е Бог. Дано да Го откриете сега!

Половинчатите мерки не ни помогнаха. Стояхме на кръстопът. С пълно отдаване помолихме за Неговата подкрепа и грижа.

Предприехме следните стъпки, които се предлагат като програма за възстановяване:

1. Признахме, че сме безпомощни пред алкохола – че животът ни е станал неуправляем.
2. Повярвахме, че Сила по-Висша от нас може да ни върне здравия ра­зум.
3. Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцете на Бог, така както Го разбираме.
4. Направихме претърсващ и безстрашен анализ на самите себе си.
5. Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си.
6. Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни.
7. Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци.
8. Направихме списък на хора, на които бяхме причинили зло и пожелахме да изкупим вината си пред тях.
9. Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато бе възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или други.
10. Продължихме да правим равносметка със самите себе си и когато допускахме грешки, бързо си ги признавахме.
11. Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята Му спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним.
12. Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме да предадем това послание на други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си дела.

Много от нас възкликваха: „Ама че порядки! Аз не мога да се подложа на всичко това.” Не се отчайвате. Никой от нас не е в състояние да се придържа изцяло към тези принципи. Ние не сме светци. Важното е, че искаме да израстваме духовно. Принципите, които сме набелязали, са път към израстването. Ние се стремим по-скоро към духовно израстване, отколкото към духовно съвършенство.

Описанието ни на алкохолика, главата за агностиците и личните ни истории преди и след приемането на програмата изясняват три съществени момента:

(a) че ние сме алкохолици и не сме в състояние да управляваме живота си;

(б) че вероятно никаква човешка сила не е в състояние да ни освободи от алкохолизма;

(в) че Бог може и би ни избавил, ако Го потърсим.

След като веднъж бяхме убедени, ние пристъпихме към Стъпка Трета, т.е. решихме да оставим волята и живота си в ръцете на Бог, така както Го разбираме. Какво точно разбираме под това и какво точно трябва да правим?

Първото изискване е да бъдем убедени, че всеки живот, който е изграден върху своеволието, не може да бъде успешен. На тази основа ние почти винаги влизаме в противоречие с нещо или някого, дори когато мотивите ни са добри. Повечето хора се опитват да живеят, като разчитат само на собствените си сили. Всеки човек прилича на актьор, който иска да изнесе целия спектакъл – опитва се да аранжира осветлението, балета, поста­нов­ка­та и другите актьори както на него му харесва. Само ако можеше да наложи собствените си виждания, само ако хората постъпваха както той иска, представлението би било прекрасно. Всички, включително и самият той, биха били доволни. Животът би бил чудесен. В опитите си да наложи своите виждания нашият актьор понякога е много изобретателен. Той може да бъде мил, внимателен, търпелив, щедър; дори скромен и само­по­жертво­вателен. От друга страна, той може да бъде дребнав, егоистичен, себелюбив и нечестен. Но както повечето човешки същества, той най-вероятно притежава различни черти.

Какво се случва обикновено? Представлението не излиза много добре. Той започва да си мисли, че животът не е справедлив към него. Решава да се старае повече. При следващия случай той става още по-взискателен или по-снизходителен, в зависимост от ситуацията. И все пак пиесата не му подхожда. Признавайки, че може би до известна степен греши, съ­ще­временно той е сигурен, че по-виновни са другите. Той се ядосва, възму­ща­ва, самосъжалява. В какво се състои главният му проблем? Той не е ли всъщност користен, дори когато се опитва да бъде мил? Не е ли жертва на заблудата, че може да бъде доволен и щастлив на този свят, само ако преуспее в живота? Нима не е очевидно за всички останали актьори, че то­ва са нещата, които той желае? Нима неговите постъпки не подтикват всеки от тях да си отмъщава и да заграби от представлението всичко, кое­то му се удаде? Дори в най-добрите си мигове не е ли той човек, който всява по-скоро смут, отколкото хармония?

Нашият актьор е себелюбив – егоцентричен, както е прието да се казва в днешно време. Той прилича на пенсионирания бизнесмен, който се излежава на слънце във Флорида през зимата и се оплаква от бедственото положение на нацията; на свещеника, който въздиша върху греховете на двадесетия век; на политиците и реформаторите, които са сигурни, че Утопията ще настъпи, стига само всички останали да се държат както трябва; на престъпника-касоразбивач, който смята, че обществото е било несправедливо към него; най-сетне, той прилича на алкохолика, който е загубил всичко и е принудително затворен. Колкото и да протестираме, нима повечето от нас не са затънали в собственото си аз, във възмущенията си или в самосъжаление?

Егоизъм – егоцентризъм! Ние смятаме, че това е коренът на нашите беди. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление, ние настъпваме хората и те се бунтуват. Понякога ни нараняват, привидно без причина, но ние неизменно откриваме, че някога в миналото сме вземали решения, мислейки само за себе си, които по-късно ни поставят в положение да бъдем наранени.

Така че, според нас, ние сами причиняваме всичките си беди. Те извират от самите нас, а алкохоликът е един краен пример за бунт на самоволието, макар че самият той обикновено не е съгласен с това. Преди всичко ние, алкохолиците, трябва да се освободим от този егоизъм. Трябва да се освободим или в противен случай той ще ни убие. Бог прави това възможно. И често изглежда, че без Неговата помощ не можем напълно да се отървем от егоцентризма си. Много от нас имаха в излишък морални и философски убеждения, но не можехме да живеем само с тях, дори ко­гато ни се искаше. Нито пък можехме да намалим егоцентризма си са­мо с желание или със собствените си сили. Трябваше ни Божията по­мощ.

Ето как и защо трябва да стане това. Преди всичко трябваше да се откажем да се правим на господ. Това очевидно не помагаше. След това решихме, че оттук нататък в драмата на живота Бог ще бъде нашият режисьор. Той е Главният – ние сме изпълнители на Неговата воля. Той е Отецът, а ние сме Негови деца. Повечето от добрите идеи са прости, а това схващане бе основата на новата триумфална арка, през която тръгнахме към свободата.

Когато искрено приехме тази позиция, започнаха да ни се случват много забележителни неща. Ние имахме нов Господар. Тъй като бе всемогъщ, Той ни доставяше всичко, от което се нуждаехме, когато се държахме за Него и изпълнявахме волята Му. На тази основа започнахме все по-малко да се интересуваме от себе си, от дребните си планове и намерения. Все повече се интересувахме от това какво можем да допринесем за живота. Когато почувствахме, че в нас се влива нова сила, когато настъпи душевно спокойствие, когато открихме, че можем да се справим с живота, когато усетихме Неговото присъствие, ние престанахме да се страхуваме от днешния, от утрешния и от бъдещите дни. Ние се родихме отново.

Сега се намирахме при Стъпка Трета. Много от нас казаха на Създателя си, така както Го разбирахме: „Господи, оставям се в ръцете Ти – да ме съградиш и да направиш с мен това, което желаеш. Освободи ме от оковите на егоцентризма, за да мога по-добре да изпълня волята Ти. Отстрани затрудненията ми, нека победата над тях да бъде доказателство за тези, на които бих могъл да помогна, за Твоята Сила, Твоята любов и Твоя Начин на Живот. Нека винаги бъде Твоята воля!” Помислихме добре, преди да предприемем тази стъпка, за да сме сигурни, че сме готови, че най-накрая можем напълно да Му се отдадем.

Открихме, че е желателно да преминем тази духовна стъпка заедно с човек, който ни разбира, например съпругата ни, най-добрия ни приятел или духовния ни наставник. Но е по-добре да се срещнем с Бог сами, вместо с някой, който би могъл зле да разбере. Разбира се, не думите бяха важни, а това да изразим идеята, да я изкажем без задръжки. Това бе само началото, но ако започнехме честно и смирено, ефектът, понякога много силен, се чувстваше веднага.

След това предприехме поредица от активни действия, като на първо място прочистихме дома си – нещо, което много от нас никога не бяха правили. Въпреки че вземането на решение бе жизнено важна и основна стъпка, тя нямаше да има постоянен ефект, ако не бе последвана от усилия да се изправим лице в лице и да се отървем от онези неща вътре в нас, които ни блокираха. Пиенето бе само симптом. Затова трябваше да достиг­нем до причините и условията.

Ето защо предприехме преглед на самите себе си. Това бе Стъпка Четвърта. Един бизнес, който не се инвентаризира, обикновено пропада. Търговската инвентаризация се състои в това да откриеш и да се съо­бра­зя­ваш с фактите. Тя представлява опит да се открие истината за стоковите наличности. Една от нейните цели е да се намерят увредените и непро­да­ваемите стоки, да се отстранят бързо и без съжаление. Ако собственикът иска да успее, той не може да се залъгва относно стойностите.

Постъпихме точно по този начин с живота си. Честно прегледахме това, което притежаваме. На първо място потърсихме недостатъците в самата си същност, които бяха причина за провалите ни. Тъй като бяхме убедени, че собственото ни аз, проявяващо се по различни начини, бе това, което ни бе победило, ние прегледахме неговите прояви.

Притаената обида е „враг номер едно”. Тя разрушава повече алкохолици, отколкото която и да е друга слабост. От нея произлизат всички форми на духовни заболявания, защото ние бяхме болни не само умствено и физически, ние бяхме и духовно болни. Когато се преодолее духовната болест, ние можем да оздравеем умствено и физически. Когато се спра­вяхме с притаеното чувство на обида, ние записвахме проявите му. За­да­вах­ме си въпроса защо сме изпълнени с неприязън. Записвахме хората, инс­ти­туциите и принципите, на които се сърдехме. В повечето случаи установихме, че бяха наранени или заплашени нашето чувство за дос­тойнст­во, нашите финансови средства, амбициите ни, личните ни (вклю­чи­телно сексуални) взаимоотношения. Това ни дразнеше. И така ние се „взривявахме”.

В списъка на хората, срещу които хранехме неприязън, срещу всяко име поставяхме онова, което беше засегнато. Бяха ли засегнати нашето достойнство, нашата сигурност, нашите амбиции, нашите лични или сексуални взаимоотношения?

Обикновено списъкът беше толкова конкретен, колкото е следният пример:

Преглеждахме изминалия си живот. Значение имаха само изчер­па­телността и честността. Когато свършехме, разглеждахме всичко вни­ма­телно. Първото очевидно нещо бе, че този свят и хората му често грешат. Повечето от нас достигнаха само до извода, че другите грешат. Обикновено заключавахме, че хората продължават да ни обиждат и това ни нараняваше. Понякога имахме угризения на съвестта и тогава се сър­дех­ме на самите себе си. Но колкото повече се съпротивлявахме и се опит­вахме да наложим това, което ние искахме, толкова повече нещата се влошаваха. Както на война, победителят само привидно печелеше. Моментите на тържествуване бяха кратки.

Ясно е, че един живот, изпълнен с негодувание, може да доведе само до празнота и нещастие. Колкото повече допускаме тези неща, толкова повече пилеем часовете, които бихме могли да използваме за нещо полезно. Но за алкохолика, чиято надежда е да поддържа и увеличава духовния си опит, негодуванието е нещо безкрайно опасно. Открихме, че то е фатално. Защото, когато таим в себе си такива чувства, ние затваряме вратата за сиянието на Духа. Лудостта на алкохола се възвръща и ние отново пием. А за нас да пием означава да загинем.

Ако искахме да живеем, трябваше да се освободим от гнева. Цупенето и злобата не бяха за нас. Те могат да бъдат един съмнителен разкош за нормалните хора, но за алкохолика тези неща са отрова.

Отново се връщахме към списъка, защото в него бе скрит ключът към бъдещето. Бяхме готови да го погледнем от съвсем различна гледна точка. Видяхме, че светът и неговите хора всъщност ни доминират. При такова състояние на нещата грешките на другите, въображаеми или истински, можеха да убиват. Как можехме да избягаме? Видяхме, че негодуванието трябва да бъде обуздано, но как? Искахме да се отървем от него толкова силно, колкото искахме да се отървем от алкохола.

Това беше нашият път: дадохме си сметка, че вероятно хората, които ни причиняваха зло, са духовно болни. Въпреки че не харесвахме симп­томите им и въздействието им върху нас, те, както и самите ние, бяха болни. Помолихме Бог да ни помогне да проявим към тях толерантността, със­тра­данието и търпението, които с готовност бихме проявили към някой болен приятел. Когато някой ни обиждаше, ние си казвахме: „Това е един болен човек. Как бих могъл да му помогна? Нека Бог ме предпази от гняв. Нека бъде Твоята воля.”

Избягвахме отмъщенията и споровете. Не можехме да се отнасяме така към болни хора. Ако постъпим така, разрушаваме възможностите си да окажем помощ. Не можем да помогнем на всички, но поне Бог ще ни покаже как да бъдем внимателни и толерантни към всички.

Нека се върнем отново към нашия списък. Преставайки да гледаме на злото, причинено ни от другите, ние решително търсехме собствените си грешки. Къде постъпвахме егоистично, нечестно, себелюбиво, къде се страхувахме? Въпреки че дадено положение бе причинено не само по наша вина, ние се опитвахме да пренебрегнем изцяло ролята на другия човек. Къде можехме да бъдем упрекнати? Правехме преглед на себе си, не на другите. Когато видяхме собствените си грешки, ние им направихме списък. Поставихме ги пред себе си черно на бяло. Признахме честно грешките си и пожелахме да ги поправим.

Забележете, че думата „страх” е поставена в скоби при затрудненията с г-н Браун, г-жа Джоунс, началника и съпругата. Тази кратка дума по някакъв начин се докосва до всички страни на живота ни. Страхът беше зла и разяждаща заплаха; цялото ни съществувание бе пропито от него. Той предизвикваше цяла верига от обстоятелства, които според нас ни носеха незаслужени нещастия. Но нима самите ние не бяхме поставили началото? Понякога ни се струва, че страхът е също толкова страшен, колкото краж­ба­та. Изглежда, че той причинява повече беди.

Прегледахме изчерпателно страховете си. Описахме ги на хартия, дори когато не бяха свързани с някакво недоволство. Запитахме се защо изпитваме страхове. Не бяха ли те причинени от провалянето на нашата самоувереност? Самоувереността беше добро нещо, но с нея не се стигаше много далече. Някои от нас някога бяха изпълнени със самоувереност, но тя не разрешаваше напълно нито проблема със страха, нито пък който и да е друг проблем. Когато тя ни правеше дръзки, нещата още повече се влошаваха.

Може би има по-добър начин да се справим. Поне ние така мислим, защото сега стоим на друга основа – сега се доверяваме и разчитаме на Бог. Ние се доверяваме на безграничния Бог, вместо на собствените си ограничени сили. Съществуваме на този свят, за да изпълним ролята, която Той ни е определил. Само доколкото постъпваме така, както според нас Той би искал да постъпваме и само доколкото смирено разчитаме на Него, само дотолкова Той ни помага да посрещаме бедите със спокойст­вие.

Ние не се извиняваме пред никого, че разчитаме на нашия Създател. Можем само да се смеем на онези, които смятат духовността за проява на слабост. Може да звучи парадоксално, но тя е пътя към силата. Много­вековният опит сочи, че вярата означава смелост. Всички вярващи притежават смелост. Те се доверяват на своя Бог. Ние никога не се из­виняваме за Бог. Вместо това My позволяваме да докаже чрез нас какво може да направи. Ние Го молим да премахне страха ни и да насочи вниманието ни към това, което Той би искал да бъдем. Изведнъж започваме да преодоляваме страха.

Сега за секса. Много от нас трябваше да преразгледат възгледите си, но преди всичко се опитахме да бъдем разумни по този въпрос. Толкова е лесно да се отклониш от правия път. Тук виждаме човешките мнения да достигат до крайности – може би абсурдни крайности. Някои смятат, че сексът е поход на низшата ни природа, основна потребност за въз­про­из­вод­ство. Чуват се гласове за още и още секс; други оплакват брачната инсти­туция; някои смятат, че повечето от противоречията на расата се дължат на сексуални причини. Те мислят, че не получаваме достатъчно секс или че той е неподходящ. Виждат влиянието му навсякъде. Една школа поставя хората на безсолна диета, друга би искала всички да използ­ваме силни подправки. Ние искаме да стоим настрани от тези спорове. Не искаме да бъдем съдници на чуждото сексуално поведение. Всички ние имаме сексуални проблеми. Иначе не бихме били човешки същества. Какво можехме да направим, за да се справим с тях?

Преразгледахме собственото си поведение през изминалите години. Къде бяхме постъпили егоистично, нечестно или невнимателно? Кого бяхме наранили? Бяхме ли предизвикали несправедливо ревност, по­доз­рение, озлобление? Къде бяхме сбъркали и как по-добре е трябвало да постъпим? Написахме всичко това на хартия и го погледнахме.

По този начин се опитахме да оформим един разумен и здрав идеал за бъдещия си сексуален живот. Подложихме всички връзки на този тест – бяха ли егоистични или не? Помолихме Бог да оформи нашите идеали и да ни помогне да живеем според тяхната мярка. Винаги си напомняхме, че сексуалните ни възможности са ни дадени от Бога и че следователно те са нещо добро, което не трябва да се използва лекомислено или егоис­тично, нито пък трябва да гледаме на тях с презрение или омраза.

Каквито и да са нашите идеали, ние трябва да се стремим да ги до­стиг­нем. Трябва да желаем да изкупим вината си там, където сме причинили зло, при условие че с това не причиняваме още по-голямо зло. С други думи, към сексуалните проблеми се отнасяме както към всички други проблеми. По време на медитация трябва да питаме Бог как би следвало да постъпим при всеки отделен случай. Ако го искаме, ще получим правилния отговор.

Само Бог може да бъде съдник на сексуалното ни поведение. Желателно е да се съветваме с други хора, но нека оставим Бог да бъде върховния съдия. Даваме си сметка, че някои хора са толкова фанатични по въпросите за секса, колкото други са разпуснати. Избягваме истеричните мнения или съвети.

Нека предположим, че не успеем да достигнем до идеала си и се препънем. Нима това означава, че ще започнем да пием? Някои хора мислят по този начин. Това обаче е истина само донякъде. Това зависи от нас и от мотивите ни. Ако се разкайваме за постъпките си и честно искаме Бог да ни помогне да бъдем по-добри, ще ни бъде простено и ще си вземем урок. Ако не съжаляваме и поведението ни продължава да причинява беди на други хора, то ние сигурно отново ще се пропием. Това не е само теория. Това са факти, извлечени от нашия опит.

Нека обобщим всичко казано за секса: ние искрено се молим да ни се открие високия идеал, да ни бъдат давани напътствия при всеки труден случай, да бъдем разумни и да ни бъде дадена силата да постъпваме правилно. Ако сексът ни причинява затруднения, трябва да се стараем още повече да помагаме на другите. Ние мислим за техните нужди и правим нещо за тях. Това ни помага да излезем от собственото си „аз”. Това успокоява страстните желания, защото ако им се подчиняваме, ще бъдем наранени.

Ако сме направили изчерпателно самоанализа, трябва да сме написали много неща. Направихме списък и анализирахме поводите за нашите недоволства. Започнахме да разбираме, че те са безсмислени и фатални. Прогледнахме за тяхната ужасна разрушителна сила. Започнахме да се учим да проявяваме търпимост, търпение и добра воля спрямо всички хора, дори и към нашите неприятели, защото ги възприемаме като болни хора. Направихме списък на хората, които бяхме наранили с поведението си и искаме да поправим, доколкото е възможно, грешките от миналото.

В тази книга вие ще прочетете отново и отново, че вярата направи за нас това, което сами не можехме да постигнем. Надяваме се вече да сте убедени, че Бог може да отстрани своеволието, което ви е отдалечавало от Него. Ако вече сте взели решение и сте направили списък на по-големите си недостатъци, вие сте положили едно добро начало. Това означава, че сте преглътнали и приели доста голяма част от истината за себе си.